Кейт Мортън - Отминали времена

Всеки следобед слънцето се спускаше до едно ниско място на хоризонта и светлината във вътрешността на замъка изчезваше незабавно и рязко. Този момент бе отминал, докато Пърси вървеше по коридора от входния вестибюл. Когато влезе в жълтия салон, вече беше почти тъмно и тя не виждаше до другия край на стаята, което би било опасно, ако Пърси не беше способна да се ориентира в замъка дори със затворени очи. Тя заобиколи канапето до еркерния прозорец, дръпна плътните завеси и включи настолната лампа. Както обикновено, тази светлина не разсея убедително сумрака. Пърси извади кибрит, за да запали фитила на парафиновата лампа, обаче установи с лека изненада и огромна досада, че след срещата с Люси ръката й трепери твърде силно.

Часовникът върху полицата над камината както винаги улучи подходящия момент да затиктака по-бързо. Пърси никога не беше харесвала проклетия часовник. Но той беше на майка им и татко настояваше, че му е много скъп, затова никой не можеше да го помръдне. Обаче в тиктакането на часовника имаше нещо, от което Пърси настръхваше, някакъв зловещ намек, че на часовника му е много по-приятно да отмерва отминаващите секунди, отколкото бе редно за обикновен порцеланов предмет. Този следобед Пърси не просто не го харесваше, а направо го мразеше.

— О, я млъквай, глупав проклет часовник! — възкликна тя.

Забрави за лампата и хвърли незапалената кибритена клечка в кошчето.

Наля си питие, сви си цигара и се запъти навън, преди да завали, за да се увери, че има достатъчно нацепени дърва и междувременно да се помъчи да се отърве от бодливото кълбо в корема си.

Въпреки вълненията от деня Сафи остави малка част от мозъка си свободна, за да се посвети на ровичкането в гардероба, премисляше различните възможности, за да може вечерта да не я обземе нерешителност и да се окаже принудена да направи нехаен избор. Всъщност това бе едно от любимите й развлечения, дори когато не беше домакиня на специална вечеря: представяше си първо една рокля с едни обувки и огърлица, после започваше отначало и блажено превърташе в главата си безкрайните варианти. Днес си представяше съчетание след съчетание, но накрая отхвърляше всичко, понеже все не отговаряше на окончателния и най-важен критерий. И може би точно оттук трябваше да започне, само че вариантите й щяха да са крайно ограничени. Печелившата рокля винаги беше онази, която се съчетаваше най-добре с най-фините й найлонови чорапи: единствения чифт с шест замрежени дупки, които можеха да бъдат скрити благодарение на внимателно подбрани обувки и от рокля с нужната дължина и кройка. Например светлозелена копринена рокля от „Либърти“ 7 7 Прочут магазин за коприна на „Риджънт Стрийт“, открит от Артър Либърти през 1875 г. Там се продават красиви вносни коприни за по-артистичните и свободни модели без корсети, кринолини и др. подобни, които според тогавашните авангардни тенденции унищожават красотата на женското тяло. — Б.пр. .

В чистата си и подредена спалня Сафи се зае да сваля престилката си и поведе сражение с бельото си, доволна, че вече е взела трудното решение. Нито имаше време, нито беше достатъчно съсредоточена да го прави сега. И като че ли не й стигаше да разгадава какво означава написаното в дневника на Джунипър, та и Пърси беше долу, при това ядосана. Както винаги, цялата къща се гневеше заедно с нея: затръшването на входната врата беше плъзнало по вените на замъка, четири етажа по-нагоре и по тялото на Сафи. Дори осветлението — и бездруго мъжделиво — сякаш се беше начумерило още повече и всички кухини на замъка бяха затъмнени от сенки. Сафи бръкна най-отзад в горното чекмедже и извади най-хубавите си чорапи. Бяха в хартиената си опаковка, увити в парче салфетка, и тя ги разви внимателно и леко плъзна палец по най-новото замрежено местенце.

Според Сафи проблемът се криеше във факта, че нюансите на човешката обич бяха непознати на Пърси, която откликваше с много повече готовност на нуждите на стените и на подовете на Милдърхърст, отколкото на тези на хората, с които живееше. В крайна сметка и двете съжаляваха, че Люси си е отишла, а Сафи усещаше отсъствието й много по-силно, понеже по цял ден беше вкъщи сама, миеше, търкаше и се опитваше да скалъпи някакво ядене в компанията само на Клара или на почти малоумната Мили. Но ако Сафи разбираше, че има ли избор, една жена винаги би предпочела сърцето си пред работата, Пърси отказваше да приеме благосклонно промяната в домакинството. Беше приела брака на Люси като лично оскърбление, а никой не умееше да се сърди по-добре от Пърси. И точно затова написаното в дневника на Джунипър и евентуалните последици от него бяха толкова обезпокоителни.