Кейт Мортън - Отминали времена

— По-добре да го направя сега. Ще завали.

— Разбирам — поде Сафи твърде спокойно, — но съм сигурна, че имаме достатъчно дърва. Всъщност благодарение на усилията ти този месец според мен ще имаме нацепени дърва поне до 1960 година. Защо не се качиш горе и не се преоблечеш за вечеря… — Сафи замълча, понеже силен шум се разля от единия край на покрива до другия. — Ето, дъждът те спаси!

Има дни, когато можеш да разчиташ дори на времето да вземе отсрещната страна. Пърси извади тютюна си и започна да си свива цигара.

— Защо я покани тук? — попита тя, без да вдига поглед.

— Кого?

Строг поглед.

— А, това ли! — махна нехайно с ръка Сафи. — Майката на Клара се разболяла, а Мили е толкова глупава, както знаеш… ти си страшно заета, а аз просто нямаше да се справя сама. Освен това никой друг не може да омае печката със сладки приказки както Люси.

— Преди ти се справяше.

— Мило е, че го казваш, скъпа Пърси, но нали знаеш каква е печката? Изобщо няма да се учудя, ако довечера се развали само за да ме ядосва. Откакто оставих млякото да изкипи върху нея, ми е много сърдита.

— Тя… това… е фурна, Серафин.

— И аз това казвам! Как да допусне човек, че ще се държи толкова отвратително!

Пърси усещаше, че я манипулират. Престорената лекота в тона на сестра й, фактът, че тя успя да прекъсне бягството й към задната врата, а после я изпрати горе, където да си избере рокля — нещо ужасно модерно… Вече й се изясняваше: като че ли Сафи се опасяваше, че на Пърси не може да се има доверие да се държи прилично в компания. Направо й идеше да се разфучи от това предположение, но такава реакция само щеше да затвърди тревогата на сестра й, затова не го стори. Преглътна импулса си, навлажни хартийката и угаси цигарата си.

— Както и да е — продължи Сафи, — Люси е страшно мила и понеже нямаме прилично печено, реших, че се нуждаем от всякаква възможна помощ.

— Нямаме прилично печено ли? — безгрижно подметна Пърси. — Доколкото ми е известно, осем претенденти за хубаво печено месо затлъстяват в курника.

— Не би посмяла… — ахна Сафи.

— Мечтая си за пилешко бутче.

В гласа на Сафи се промъкна услаждащ трепет, който се спусна чак до върха на изпънатия й показалец.

— Моите момичета ни снабдяват с храна, те не са храна. Да не си посмяла да си представяш как ги заливаш със сос! Това е… истинско варварство!

На Пърси й се искаше да каже много неща, но докато стоеше в усойния коридор и дъждът се стичаше от другата страна на каменната стена, близначката й неловко се размърда на стълбите пред нея, бедрата и коремът й изпънаха старата й зелена рокля съвсем не където трябва и Пърси си даде сметка за отлетялото време и за многобройните разочарования, които бяха преживели. Това прозрение блокира обзелото я раздразнение, зазвуча под него. Тя беше по-властната близначка, открай време беше така, и колкото и да я ядосваше Сафи, караниците помежду им бяха нарушение на основен вселенски принцип.

— Пърси? — попита Сафи все още с треперещ глас. — Налага ли се да пазя момичетата си?

— Трябваше да ми кажеш — отговори Пърси с кратка въздишка и извади кибрита от джоба си. — Нищо повече. Трябваше да ми кажеш за Люси.

— Иска ми се да загърбиш всичко това, Пърси. За твое добро. Слугите причиняват и по-големи злини на работодателите си, не просто ги напускат. Не сме я спипали да краде сребърните прибори.

— Трябваше да ме предупредиш.

Гърлото на Пърси я болеше, докато говори. Извади една клечка от кутийката.

— Няма голямо значение, няма да я каня да се върне. Изобщо не допускам, че ще възрази, стори ми се, че на всяка цена иска да избегне компанията ти. Мисля, че ти я плашиш.

Клечката се счупи шумно между пръстите на Пърси.

— О, Пърс, погледни, кървиш…

— Дреболия — избърса се тя в панталона.

— Не с панталона, кръвта не може да се изпере. — Сафи вдигна някаква смачкана дреха, която носеше от горния етаж. — Ако не си забелязала, перачките ни напуснаха преди време. Вече сама трябва да се оправям с прането, търкането и жуленето.

Пърси разтърка кървавото петно на крачола си и само го размаза още повече.

Сафи въздъхна.

— Остави ми панталоните си, ще се погрижа. Върви горе, скъпа, и се оправи.

— Добре.

Пърси гледаше пръста си леко изненадана.

— Иди си облечи хубава официална рокля, а аз ще сложа чайника. Ще запаря по чаша чай. Дали пък няма да е по-добре да приготвя по един коктейл? В крайна сметка нали празнуваме?

Чак да празнуват, не, но Пърси просто нямаше сили да се съпротивлява повече.