Кейт Мортън - Отминали времена

Сафи отметна роклите настрани една по една, докато най-сетне се показа светлозелената коприна. Тя задържа останалите рокли за малко и огледа пищната зелена предница: мънистата на деколтето, широката панделка на колана, веревно скроената пола. Не беше носила роклята от години, дори не можеше да си спомни последния повод да я облече, но помнеше, че Люси й беше помогнала да я преправи. Заради Пърси, която заради цигарите и небрежното пушене се беше превърнала в заплаха за всички тъкани в замъка. Обаче Люси беше закърпила роклята прекрасно — Сафи трябваше специално да оглежда корсета, за да намери следата от изгорено. Да, щеше да свърши работа, трябваше да свърши. Сафи извади роклята от гардероба, метна я върху леглото и взе чорапите си.

Докато пръстите й пропълзяваха в чорапа, тя си мислеше, че най-голямата загадка е как човек като Люси се влюбва в някой като часовникаря Хари. Толкова невзрачен дребничък мъж, който няма нищо общо с романтичен герой, а обикаля коридорите с прегърбени рамене и косата му винаги е малко по-дълга, малко по-рядка и малко по-рошава, отколкото трябва…

— О, боже, не! — Палецът на Сафи се закачи и тя залитна настрани. За част от секундата си помисли, че ще успее да се изправи, но нокътят й се беше закачил за чорапа и ако стъпеше на земята, рискуваше да образува нова бримка. Затова тя посрещна падането смело и болезнено удари бедрото си в ъгъла на тоалетката. — О, майчице, майчице! — изохка.

Седна на тапицираната табуретка и трескаво се зае да оглежда безценния чорап. Защо, защо не се беше съсредоточила по-добре над това, което върши? Скъсаше ли непоправимо тези чорапи, нови нямаше да има. С треперещи пръсти оглеждаше чорапите и прокарваше лекичко връхчетата на пръстите си по тях.

Изглежда, всичко беше наред. Разминало се беше на косъм. Сафи въздъхна, но не съвсем облекчено. Спря поглед на розовобузестото си отражение в огледалото: залогът беше по-голям от последния й здрав чифт чорапи. Когато двете с Пърси бяха малки, имаха премного възможности да наблюдават възрастните отблизо и онова, което съзираха, ги озадачаваше. В повечето случаи тези стари чудати същества се държаха така, все едно изобщо не подозират, че са стари. Този факт смайваше близначките, които бяха единодушни, че няма нищо по-непристойно от това, човек да отказва да приеме наложените му от възрастта ограничения, затова двете се договориха да не допуснат същото да се случи с тях. Обещаха си, когато остареят, да се държат като стари жени.

— Но как ще разберем? — попитала беше Сафи, смаяна от екзистенциалния проблем в същината на въпроса. — Може би е като слънчевото изгаряне, което усещаш едва когато е твърде късно, за да предприемеш нещо.

Пърси се бе съгласила, че проблемът е труден, започна да размишлява над него, седнала смълчана и обгърнала коленете си с ръце. Прагматична както винаги, тя първа стигна до заключение и бавно каза:

— Може би трябва да направим списък на нещата, които вършат старите хора — три е достатъчно. И ако усетим, че ги правим, значи, сме остарели.

Лесно събраха навиците — цял живот бяха наблюдавали баща си, а можеха и да се допитат до бавачката си, — обаче по-трудно се оказа да ги сведат до три. След много спорове оставиха онези, които даваха най-малки възможности за увъртане: първо, открито и често изреждане на предимствата на Англия по време на управлението на кралица Виктория; второ, разговори за здравето пред компания, която не включва лекар; трето, невъзможност да наденеш бельото си прав.

Сафи изстена, когато си спомни, че онази сутрин, докато оправяше леглото в стаята за гости, се улови, че се оплаква на Люси от болки в кръста. Темата на разговора изискваше това описание и тя беше склонна да не обърне внимание на случилото се, но това сега — да падне, докато си обува чорапа? Изгледите наистина бяха мрачни.

Пърси почти беше успяла да се добере до задната врата, когато Сафи най-сетне се появи. Носеше се по стълбите, все едно не дължеше никакви обяснения за нищо.

— Здравей, сестричке — поздрави я тя. — Спаси ли нечий живот днес?

Пърси си пое въздух. Нуждаеше се от време, от пространство и от нещо остро, с което да замахне, за да си прочисти главата и да се освободи от гнева си. Иначе нямаше да се справи.

— Четири котенца от канавката и едно парченце сладкиш.

— О, браво! Повсеместни победи! Чудесна работа! Чаша чай?

— Ще нацепя дърва.

— Скъпа — пристъпи по-наблизо Сафи, — мисля, че това е напълно ненужно.