Фани Флаг - Пържени зелени домати

— Как си днес, скъпа?

— Добре съм, госпожо Тредгуд, а вие?

— И аз съм добре. Взе ли си „Стрестабс“, както ти поръчах?

— Да.

— И помогнаха ли ти?

— Да ви кажа, госпожо Тредгуд, мисля, че ми помогнаха.

— Е, радвам се да го чуя.

Ивлин затършува в чантата си.

— Какво си донесла днес?

— Три кутийки стафиди с шоколадова глазура.

— Стафиди с шоколад? Сигурно са вкусни.

Старицата наблюдаваше Ивлин, която още ровеше в чантата си.

— Скъпа, не се ли притесняваш, че ще завъдиш мравки в чантата си с всички тези сладкиши, дето носиш?

— Не съм се замисляла за това — отвърна Ивлин тъкмо когато откри каквото търсеше, както и кутия ментови дражета с тъмен шоколад.

— Благодаря ти, скъпа, обожавам сладко. Много обичах дъвчащи бонбони, но ако не внимаваш с тях, можеш направо да си извадиш някой зъб. Същото важи и за карамелените!

Една чернокожа сестра, Джинин, дойде да търси господин Дънауей, за да му даде успокоителните хапчета, но в салона както обикновено седяха само двете жени.

След като сестрата излезе, госпожа Тредгуд отбеляза колко интересно е, че чернокожите така се различават по нюанса на кожата.

— Да вземем Онзел, жената на Големия Джордж например… тя имаше цвят на орех, рижа коса и лунички. Разправяше, че сърцето на майка й се късало, когато се омъжила за Джордж, тъй като той беше черен като нощта. Но какво да се прави, като обичала едри черни мъже, а Джордж определено бе най-едрият и най-черният мъж на света. А пък когато се родиха близнаците, Джаспър се оказа светъл като Онзел, а Артис беше толкова черен, че венците му синееха. Онзел не можеше да повярва, че от утробата й е излязло нещо толкова черно.

— Сини венци ли?

— О, да, скъпа. По-черно от това няма! След това се роди Уили Бой, който бе светъл и със зелени очи. Истинското му име, разбира се, беше Чуден съветник, като от Библията, но ние му викахме Уили Бой.

— Чуден съветник ли? Не го помня това. Сигурна ли сте, че е от Библията?

— О, да… оттам е. Онзел дори ни показа цитата: „И ще Му дадат име: Чуден съветник“. Онзел беше много набожна. Все разправяше, че когато й стане тъжно, трябвало само да си помисли за благия Исус и духът й бухвал, както бухваха бисквитите, които правеше. След тях се роди Палавото птиче — черна като баща си, със смешна щръкнала коса, но нейните венци не бяха сини…

— Не ми казвайте, че и това име е от Библията!

Госпожа Тредгуд се засмя:

— О, за бога, скъпа, не! Сипси казваше, че приличала на мършаво птиченце, а като малка все се стрелваше в кухнята и крадеше бисквити, след което се криеше и ги изяждаше. Та затова Сипси започна да й вика Палавото птиче. Всъщност малката наистина приличаше на птиченце… Но исках да кажа само как в едно семейство може да има две светли и две черни деца.

— Знаеш ли, като се замисля, в „Розовата тераса“ няма чернокожи, освен чистачите и някои от сестрите… а една от тях е толкова умна, че е завършила колеж за медицински сестри. Казва се Джинин — сладка и наперена дребна жена и използва разни засукани думи. Напомня ми малко на Сипси, и тя бе така независима. Да. — Госпожа Тредгуд кимна. — Старата Сипси живя сама в дома си до последния си час. И аз искам да съм си в моята къща, когато издъхна. Не искам повече да ходя в болницата. На моите години всеки път, когато влезеш в болница, се чудиш дали ще излезеш… Съседката ми, госпожа Хартман, ми каза, че докато братовчедка й била в болница в Атланта, един от пациентите излязъл от стаята си, за да подиша чист въздух, и го намерили чак след половин година, заключен на тавана на шестия етаж. От него бил останал само скелет в болнична пижама. А господин Дънауей ми разказа, че когато бил в болницата, му откраднали изкуствените зъби направо от чашата, докато той бил в операционната. Що за човек ще открадне зъбите на един старец?

— Не знам — рече Ивлин.

— И аз не знам.

2 юни 1917

Когато Сипси подаде на Онзел новородените близнаци, тя не можа да повярва на очите си. По-големият син, Джаспър, имаше цвета на мляко с кафе, а другият, Артис, бе черен като въглен.

По-късно, когато дойде да ги види, Големия Джордж за малко да се пръсне от смях.

Сипси гледаше в устата на Артис.

— Я виж, Джордж, туй бебе има сини венци. — Тя поклати слисано глава. — Бог да ни е на помощ.

Но Големия Джордж, който не беше суеверен, продължи да се смее…

След десет години обаче хич не му беше до смях. Тъкмо бе нашибал Артис с пръчка почти до смърт, задето бе наръгал брат си Джаспър с нож. Бе го пробол пет пъти в ръката преди едно по-голямо момче да го отскубне от брат му.