Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Бе уверена, че не е дала на нито една съпруга повод за тревога, но очевидно съществуваха неуверени жени. Джени Уелч беше такава — слабичка, дребна, с бяло-руса коса и вежди и четири малки бозави дечица, същите като нея. Тя, изглежда, бе убедена, че е въпрос на време Франсес да попадне под влиянието на прелъстителните умения на съпруга й Ралф, трътлест тип от бизнес отдела, който отчаяно се опитваше да опази четирите останали косъма на главата си, сякаш те го поддържаха жив.

— Според мен не е естествено жена на определена възраст да иска по цял ден да работи в претъпкан, задушен офис наравно с мъжете — заяви Джейни миналия юни, когато много добре знаеше, че Франсес ще я чуе. — Има нещо неприемливо в това, нали така?

Два месеца по-късно Франсес никак не се трогна, когато видя Ралф Уелч да прегръща секретарката си на закътана маса в «Шойър».

Истината бе, че тя никога не бе искала да се омъжи и да има деца. Като момиче не виждаше как ще се измъкне. Докато растеше, си имаше бездетната леля Дорийн. Всички се държаха така, сякаш леля Дорийн е луда, задето е предпочела да остане стара мома, да чете романи и гушка пухкавите си декоративни кученца пред семейния рай. Единствените жени в семейството, които имаха право да останат неомъжени без всякакво подозрение, бяха монахини.

— Кой ще вземе Дорийн за Коледа? — попита майка й веднъж.

— Горката Дорийн. Какво ли ще стане с нея? — бяха повтаряли у тях повече пъти, отколкото можеше да преброи.

Дълго време Франсес вярваше на казаното от тях, но когато стана тийнейджърка, забеляза, че леля Дорийн е съвсем доволна от живота си. Истината бе, че останалите не разбираха как е възможно. В този миг Франсес се почувства свободна.

Когато се премести с родителите си в Пенсилвания, веднага след като завърши гимназия, тя си намери работа в местен вестник и започна вечерен курс към школата по реклама и журналистика «Чарлс Морис Прайс», а в съботните сутрини посещаваше университета на Пенсилвания, където се записа във всички курсове по английски език, които предлагаха. Както и останалите курсисти, тя възнамеряваше да напише великия американски роман. Чрез «Чарлс Морис Прайс» получи първата си работа като рекламен мениджър на обувки за разходка «Стайгър». Когато ангажиментът й там приключи, постъпи в малка агенция в Уилмингтън, където се занимаваха с какви ли не дребни поръчки.

Целта й беше да работи във Филаделфия, а за «Еър» не бе и помисляла. Тази компания беше твърде голяма и внушителна. Франсес предпочиташе да работи в някоя малка агенция, където да върши всичко. Ето че през 1943-та потърси място в такъв офис и шефът остана изключително впечатлен от работата й.

— Според мен мястото ти не е тук, но преди да ти дам отговор, искам да отидеш в «Еър».

Изпрати я при Джордж Сесил, шеф на отдела по писане на реклами, или при самия Хари Батън. И така, тя позвъни от телефонна будка в Уилмингтън и разговаря с някой си Пиърс Къминс, втория след Сесил. Той каза, че господин Сесил бил в отпуск по болест, затова щял лично да поговори с нея. Човекът обаче й беше казал да се срещне със Сесил или Батън, затова тя затвори и пусна нова монета в апарата, за да говори с господин Батън. Свърза се с него.

— Всъщност тъкмо останахме без една от жените, които пишеха реклами. Може да се окаже, че се интересуваме. Позвънете на Пиърс Къминс.

Срещата й с Къминс беше насрочена за един петък през юли, но когато отиде, него го нямаше. Затова пък Сесил беше на работа. На Франсес вече й беше писнало да я подмятат. Не проявяваше достатъчно здрав разум и не се страхуваше от тези мъже. Всъщност не се страхуваше от никого.

Нахлу в кабинета на Сесил.

— Аз съм новият ви писател на реклами. — Нямаше намерение да приеме работата, но те бяха възхитени от мострите, които им бе предоставила, и й предложиха поста веднага, със заплата от сто и четирийсет долара на седмица.

Беше подчинена на белокосата Бети Кид. Франсес я харесваше, но чакаше с нетърпение деня, когато Бети ще се пенсионира и всичките й поръчки ще бъдат предадени на следващите по ранг. Денят настъпи след година и Франсес усети, че това е началото на кариерата й.

Оттогава светът около нея разцъфтя. Имаше си чудесна група неомъжени приятелки. Ходеха на ски във Върмонт и Квебек, излежаваха се по плажовете на Мексико. Работата й беше натоварена: след дванайсет години в «Еър» тя беше главен текстописец, най-високият пост, който жена можеше да заеме в творческия отдел. Участваше активно в мероприятията, организирани от църквата. Живееше сама в апартамент на Дрексъл Хил. Преди години си купи дог, Чарлс, от приятел на майка й, който отглеждаше кучета. През уикендите го водеше във фермата на родителите си и го пускаше да тича на воля, докато тя яздеше коне и помагаше на майка си с най-новата партида новородени козлета. Родителите й бяха в началото на седемдесетте. Болеше я, когато виждаше, че остаряват. Като цяло обаче беше щастлива с живота, който водеше.