Джей Съливан - Диамантите са завинаги

— Разбира се! — отвърна Мег. — Ти ли го написа?

— Не, мила. Аз пиша текстове за реклами, не за песни. Преди няколко години гледахме Каръл Чанинг да изпълнява песента на «Бродуей», това е всичко — изясни Франсес. — С Дороти Дигнам бяхме на премиерата. Още от самото начало на представленията Дороти започна да популяризира идеята на песента. Когато същото лято всички модни редактори дойдоха в Ню Йорк, за да видят есенните модели, една вечер ги заведохме на представлението, след това отидохме на ресторант и там се снимаха с Каръл Чанинг. Тя беше с оригиналната диамантена тиара на императрица Жозефина. Събитието пожъна огромен успех.

— Колко забавно!

— Да, а когато разбрахме, че ще направят филм по пиесата, убедихме хората от «Фокс» да дадат на Мерилин Монро истински диаманти за снимките. Не мога да си припиша славата. Дороти го измисли. Та двете с нея отидохме в Калифорния и се позабавлявахме славно.

— О! Нямах представа, че си правила подобни неща.

— Дотогава не бях.

Франсес си спомни как седеше на пълната с мъже маса, тя в единия край, Дороти — в другия, и как се опитваше да обясни защо е по-разумно да се използват истински диаманти вместо имитация. Помещението беше задимено, някой бе разлял Мартини по тъмния килим, а тя се питаше дали планът им ще сполучи.

Дороти бе все още красива, въпреки че Франсес подозираше, че е в края на петдесетте. Винаги бе като слязла от корицата на списание, с широкопола шапка с перо, дори в офиса. Даваше един съвет на всички нови момичета: «Жените в рекламата трябва да се държат надменно и никога да не си позволяват да остават без грим и червило.» Освен това, обичаше да им натяква, че ако «Еър» искат най-обикновен текстописец, ще си наемат мъж. Вземат жени, които да пишат реклами за жените, тъй като са наясно какво точно искат те. На теория поне беше така.

— Сега вече е нещо обичайно — продължи Франсес. — Даваме диаманти на актрисите за връчването на наградите на Академията, за конните надбягвания в Кентъки и за какво ли още не. Понякога клиентът плаща да покажат накитите му в някой филм или за удоволствието да бъдат носени от Елизабет Тейлър.

— Как се помага на клиента, след като името му не се споменава? — попита Мег. — Помня онази част от филма, когато Мерилин пее — тя зае поза и започна с дрезгав, дълбок глас: — «Тифани», «Картие». Говори ми, «Хари Уинстън», разкажи ми всичко.“ Обаче не спомена „Де Беерс“.

Хам се разсмя.

— Държа да подчертая, че ми хареса, каквото и да беше.

— „Де Беерс“ притежават почти всички диаманти в света — обясни Франсес. — Глас в полза на диамантите е глас за тях. — Те доставят камъните в „Тифани“ или „Хари Уинстън“.

— Я! — възкликна Мег. — Колко хитро.

Беше очевидно, че й е много интересно. Тя беше умно момиче. Франсес се питаше какво прави у дома по цял ден, докато Хам е на работа. Мег беше традиционалистка, но преди да се омъжи, беше работила като стюардеса. Веднъж призна пред Франсес, че й се иска отново да работи, поне докато не роди, но фирмата имала много строги правила и категорично отказвали да назначават омъжени жени.

— Летях на девет километра височина, а сега Хам не ми позволява дори да шофирам — оплака се тя, но се засмя, сякаш не я вълнуваше особено.

— Какво представлява Мерилин? — попита сега.

Франсес се замисли.

— Забележителна, разбира се. Срамежлива.

— Срамежлива ли? Мерилин Монро ли?

— Да. Джейн Ръсъл я придружаваше всяка сутрин на снимачната площадка. Изпитваше ужас от камерите.

— Горкичката.

Продуцент, приятел на Дороти, ги бе поканил да гледат една от сцените. Стояха в тъмното, стиснали клипбордовете си, заобиколени от хора от екипа. Всички зяпаха. Беше невероятно! Жени с впити черни дрехи висяха от полилеите. Красиви момичета в бледорозови бални рокли се въртяха в ръцете на красиви младежи. Мерилин Монро беше в центъра, в наситенорозовата си копринена рокля и ръкавици, накичена с диаманти. Спускаше се по червено стълбище, заобиколена от момчета във фракове, и повтаряше „Не, не, не, не“ с тъничкия си бебешки гласец. След това превключи на жива оперна песничка, като перваше с ветрилото си строилите се в редица потенциални ухажори, докато те не се простреляха в главата и не тупнаха на пода.

По-късно, между заснемането на сцените, Франсес остана да наблюдава Монро и Ръсъл, седнали на същите стълби. Монро отпиваше от бутилка кола, а Ръсъл проверяваше пудрата си. Дългите им крака сякаш бяха поникнали направо от обсипаните с пайети полички.