Джей Съливан - Диамантите са завинаги

По време на войната изпращаше подаръци на всички роднини в Хамилтън: стоки и продукти с купони, които струваха луди пари във Филаделфия и не се намираха в Канада. Найлонови чорапогащи в точен размер за лелите си, термофор за бременната си братовчедка, бонбони за всички деца. Гордееше се, че разполага с пари и не й се налага да пита когото и да било как да ги похарчи.

Сравнително рядко си спомняше, че останалите я намират за странна. Случваше се по празници, когато ходеше на гости на братовчедите си в Торонто и ги наблюдаваше как се суетят около децата си, или по време на фирмения излет, когато усещаше, че другите жени я наблюдават, преценяват и съдят мълчаливо.

Тази година обаче не й пукаше. Тази година излетът нямаше да бъде просто няколко часа, които й се налага да изтърпи, а начин да постигне важна цел. Беше стояла до късно, за да репетира какво ще каже на Хам Патърсън, щом остане насаме с него.

Пое бавно надолу по хълма, като вдъхваше сладкия, ароматен въздух, и се огледа за Хам. Отправи се към поставени близо една до друга маси на тревата пред просторно каменно общежитие. Имаше кутии с понички и термоси кафе. След няколко часа щяха да бъдат заменени с бургери и хотдози. Мъжете щяха да започнат тайно да си подават фласки с уиски, а тя щеше да се упреква, че не се е сетила да си донесе.

Взе чашка кафе с надпис «Хилс Брос», изпечено от една от съпругите. След това седна на пейка. Това бе един от малкото случаи всяка година, когато усещаше колко е необичайно положението й. В офиса бяха сами, всеки беше отделна личност — да, много добре знаеше, че след работа се прибират у дома при семействата си. Никога обаче не й минаваше през ум колко е различна. Самотна ли беше? Не, не беше това. Да си сама бе истинско изкуство, което тя владееше до съвършенство. Понякога обаче беше приятно да си част от отбора. Тръсна глава при тази мисъл. «Част от отбора. Много романтично, Франсес!»

Наблюдаваше момиченце на четири или пет, което се занимаваше много старателно в края на бейзболното игрище и, без да каже и дума, посипваше с пясък косата на малкото си братче. Франсес се огледа с безразличие за възрастен, на когото да каже, но просто извърна очи и отпи глътка кафе.

Запали цигара и запуши бавно, за да успокои нервите си.

— Как е? — попита някой.

Тя вдигна поглед към изправилия се пред нея Пол Дароу. Той беше чудесен човек, всепризнатият най-добър директор на творчески отдел в цялата страна. Изготвяше оформлението на всички реклами за «Де Беерс», които тя пишеше, макар да не се виждаха често на работа. Пол беше нисък и не спираше да мига. Понякога й беше трудно да се съсредоточи над думите му заради цялото това мигане и факта, че пушеше пурата си толкова близо до края, че човек можеше да се закълне, че я е изял.

— Хубав ден, нали? — попита той.

— Страхотен.

Побъбриха няколко минути и той се отправи към тенис кортовете.

След известно време, най-сетне, Хам се показа на пътеката. Съпругата му, Мег, го следваше на няколко крачки, понесла тенджера. Беше облечена с три четвърти панталони с висока талия, а косата й бе вързана с кърпа. Франсес обожаваше и двамата. Хам беше сладур на двайсет и девет, с гръмък смях. Жена му беше невероятно забавна и тя също харесваше Франсес. Бяха се опознали на коледното тържество на фирмата и по време на няколко дълги вечери с клиенти.

Беше очевидно, че двамата умират един за друг, но нямаха деца, което бе необичайно за хора, женени от няколко години.

Франсес се изправи.

— Търсих ви!

Мег я целуна по бузата.

— Много се радвам да те видя. Франсес. Изглеждаш чудесно.

— Не си ли облечена малко по-официално, отколкото трябва? — попита Хам.

— Ами и ти си един — сряза го съпругата му и го перна с ръкавица. — Така ли се говори с дама?

Франсес се усмихна.

— Следобед имам малко работа. Среща.

— В деня на фирмения излет? — продължи Хам. — Не разбираш ли, че това е светотатство?

— Да, отборът по голф ще трябва да се справи и без мен.

Лицето на Хам засия.

— Тази година голф ли ще има?

— Едва ли. Но като спомена…

Това беше шансът й! Хам обаче я прекъсна.

— Франсес, тъкмо разказвах на Мег как си се запознала с Мерилин Монро.

— Наистина ли? — попита Мег и на лицето й се разля прекрасната й усмивка.

— Да — отвърна Франсес. Не се бяха запознавали, но бяха в една стая, при това съвсем близо. — Благодарение на диамантения ни клиент.

— «Де Беерс» — уточни Хам.

Франсес кимна.

— Нали помниш мелодията от «Мъжете предпочитат блондинки»? «Диамантите са най-добрите приятели на жените.»