Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Не разкриваше много за себе си пред колегите, държеше се по-консервативно от тях. Винаги се отнасяше приятелски, но поддържаше професионална дистанция. Винаги приемаше покани за обяд, пиеше две мартинита и пускаше някой и друг майтап. С изключение на Дороти, никой не знаеше нищо за нея.

В далечината забеляза огромния банер за добре дошли, закачен на два бора, и масите с покривки на червено и бяло каре. Зави надолу по хълма към паркинга, където Хауард Дейвис и съпругата му Хана събираха момчетата си в червен ван. Хана й помаха и Франсес също помаха в отговор.

Хауард беше красавец — висок и слаб като Джими Стюарт, неспасяем флиртаджия, макар да бе влюбен в съпругата си — дребна, поразително красива германка, която беше довел след войната.

В края на паркинга Мич Дънкан и съпругата му бяха застанали пред забита на дърво картонена табела, на която бе нарисувана стрела за волейбол. Жената клатеше глава и подрусваше дебело бебе. Мич беше старши автор на реклами, много избухлив. Никога не позволяваше негова идея да бъде подмината, ако преценеше, че е добра. Сега обаче само сви рамене и последва послушно жена си и децата към тентите на занаятите.

Том Уилямс слезе от един форд и присви очи, докато палеше цигара срещу вятъра. Съпругата му Джуди заобиколи колата, близна длан и приглади кичура коса над челото му. Том дори не реагира.

Франсес притисна уста с ръка. Беше свикнала да вижда тези мъже в различни ресторанти, докато обядваха, пиеха скоч с разхлабени вратовръзки и пускаха мръсни шеги за задните части на машинописките. Сега обаче, докато ги наблюдаваше как се държат в присъствието на семействата си, се почувства странно. Беше смешно, бяха неузнаваеми. Тъкмо затова никога не бе имала желание да се омъжи. Нямаше намерение да изпълнява ролята на нечия женичка. Искаше да бъде себе си.

Паркира, слезе от автомобила, приглади предницата на тясната си черна пола и изпъна раменете на късата наметка. Не беше облечена съвсем като за пикник, но с Дороти си бяха уговорили среща с главния редактор на „Моушън Пикчър Мегазин“, който беше дошъл от Калифорния. Казаха на Джери Лок, че е напълно невъзможно срещата да се проведе на друга дата и се надяват да му осигурят статия „Денят, в който получих диаманта си: как шест актриси играха на «Ринги-ринги-рае». Шърли Маклейн и Джейн Мансфийлд вече се бяха съгласили да участват. Работата на Франсес като автор на реклами бе да ходи на подобни срещи и, за щастие, Джери не протестираше.

— Добрутро, Франсес! — провикна се Том през паркинга.

— Здрасти! — провикна се в отговор тя. — Здравей, Джуди!

Джуди й помаха, въпреки че на лицето й се беше изписало кисело изражение.

«Нали така се казваше?» Беше почти сигурна, че се казва «Джуди».

Всяка година, в деня на излета, Франсес се стараеше да е весела в компанията на съпругите на колегите си, правеше им комплименти за роклите и за очарователните, невероятно възпитани деца, викаше възторжено, когато недораслите изчадия влагаха всички сили и цялото си внимание в подхвърлянето на яйца, омаловажаваше гневните им изблици, когато някой неминуемо пристигаше последен в надбягването на три крака.

Повечето съпруги се държаха приятелски, макар да й беше ясно, че някои от тях я съжаляват, а тя, на свой ред, съжаляваше тях. Други пък се отнасяха към нея като към екзотично животинче — жена на четирийсет, която работеше наравно със съпрузите им и очевидно не проявяваше никакъв интерес към семейство и деца. Задаваха й глупави въпроси, като например на кого звъни, когато се натъкне на мишка или огромен паяк в мазето, и дали мъжете, с които ходи на срещи, не гледат на жената с кариера като на заплаха. (Не беше излизала на среща от години и криеше този факт.) Канеха я на вечеря, за да похапне домашно сготвена храна, сякаш неомъжените жени бяха неспособни да си сготвят.

Някои пък се държаха направо противно.

— Мислят си, че се опитваш да се докопаш до съпрузите им — прошепна Дороти миналия път. — Има и по-лош вариант. Решили са, че съпрузите им те желаят.

За Франсес това беше нелепо. Поне сто пъти беше чувала въпросните мъже да я описват като обикновена и посредствена. Веднъж Рандолф Спиърс я определи като «симпатична към хубавка» и се предполагаше, че това е комплимент. Тя не правеше абсолютно нищо, за да промени мнението им. Обличаше се в тъмни, мрачни цветове с високи яки и не слагаше грим. С лекота можеше да надпие всеки от тях и те го знаеха. За колегите си Франсес бе почти мъж. Ако се държеше като момиче и я възприемаха като момиче, щяха да я изядат жива.