Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Какво бихте направили? — нетърпеливо попита Кетрин, за да прогони мислите си.

— Аз щях да зарежа Ларс и да сваля Майло — отговори Лив.

— Ти бездруго ще го направиш — ухили се Тара. — Няма нужда да умираш. Аз пък ще преживея бурен роман.

— С кого?

— Не знам. С някого, когото намирам за страхотен и който ме смята за красавица. Една от онези диви секси връзки, в които никога не ставате от леглото и се будите посред нощ защото нямате търпение отново да се слеете.

— Искаш да кажеш, че вие с Томас не правите подобни неща? — сухо попита Кетрин.

— Знаеш, че когато една връзка продължи повече от три месеца, сексът почти изчезва — отговори Тара. — Не ме гледай така. Обичам Томас, но ми е приятно да си фантазирам.

— Нали току-що каза, че вече не си падаш по него.

— Не е вярно! Казах само, че ако нещата… слушай, това са фантазии и нищо повече!

— Права си — съгласи се Кетрин. — Не ни остават само шест месеца. Няма да умрем. А тези фантазии са пълна дивотия.

— Радвам се да го чуя — извика Тара. — Тъкмо си мислех какво ли би станало, ако изритам Томас, изкарам бурен роман с някого, а после не умра. Сигурно ще се почувствам пълен пълен идиот.

В десет часа в понеделник сутринта, когато обичайните заподозрени се бяха скупчили около леглото на Финтан, доктор Сингх влезе в стаята. По разтревоженото му лице личеше, че има новини. Въздухът се изпълни с напрежение. Нервите на присъстващите се опънаха.

— Получихме резултата от биопсията на костния мозък — съобщи той. — Не искате ли да го чуете насаме?

— Не — пресилено спокойно отговори Финтан. — Кажете го пред всички. Ще ми спестите обясненията.

Доктор Сингх си пое притеснено дъх. Задачата му не беше лесна.

— Страхувам се, че новините са лоши.

Никой не проговори. Осем пребледнели лица се вторачиха в него с надеждата, че е сгрешил.

— Заболяването е засегнало костния мозък — продължи нервно той.

— Колко? — промълви Кетрин.

— Страхувам се, че доста.

Кетрин погледна Финтан. Очите му изглеждаха огромни и тъмни като на уплашено дете.

— Вече имаме резултата и от скенера — добави лекарят извинително.

Осемте агонизиращи лица се завъртяха към него.

— Панкреасът също е засегнат. Получихме и рентгеновите снимки — продължи докторът.

Изражението му казваше всичко.

— А гърдите му? — попита Майло.

Лекарят кимна.

— Но в основните органи — дробовете, бъбреците и черния дроб, няма нищо — каза той.

Финтан се обади за пръв път:

— Ще умра ли? — попита дрезгаво той.

— Незабавно започваме лечение — отговори доктор Сингх. — Вече знаем с какво си имаме работа и можем да ви лекуваме.

— Крайно време беше! — гневно извика Тара и шокира останалите. — Положението му се влошаваше с всеки изминал ден — обвини тя лекаря. — А вие не направихте нищо. Оставихте го да лежи тук, докато проклетата ви лаборатория беше прекалено заета да му каже колко е болен. Ами ако тези дни се окажат фатални…

Тя заплака горчиво и цялото й тяло се разтресе.

— Сигурно симптомите са били на лице от доста време — завъртя се тя към Финтан. — От месеци.

— Така е.

— Защо тогава не отиде на лекар? — извика тя, обезумяла от мъка. — Защо Сандро не те принуди?

— Защото мислехме, че знаем какво е. Нощно изпотяване, толкова обилно, че понякога се налагаше да сменяме чаршафите. Бързо отслабване. Вечно разстроен стомах. А нали знаеш, че Сандро вече е минал по този път.

Пред очите на Тара се появи ужасяващ образ — Сандро и Финтан заговорничеха мълчаливо. Състоянието на Финтан се влошаваше, а те не правеха нищо, защото смятаха, че нищо не може да му помогне.

— Малоумни кретени! — наруга ги Тара. — Смахнати откачени копелета!

Джейн Ан я стисна за ръката и я дръпна от леглото.

— Престани с тези глупости, Тара Бътлър! — скара й се тя.

— Финтан още не е умрял!

Лечението започна същата сутрин. Финтан трябваше да остане в болницата и да бъде подложен на химиотерапия. Останалите бяха помолени да си тръгнат.

— Но аз съм му майка — настоя Джейн Ан. — Искам да остана.

— Хайде, мамо — помъчи се да я вдигне Майло. — Ще го видиш довечера.

Разпръснаха се. Те — Джейн Ан, Майло, Тимъти, Лив, Тара, Кетрин и Сандро, които бяха неразделни, докато чакаха, сега се разделиха заради кошмарната новина. Настроението им беше особено — притесняваха се, срамуваха се от себе си и от останалите. Нищо добро не бе излязло от изпълненото им с надежда бдение. Защо си бяха правили труда да се самозалъгват? Нищо не можеха да направят.