Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Дръпни си стол — едва промълви тя.

Джо седна пред нея в снежнобялата си риза. Беше гладко обръснат, мургав и красив. Присъствието му я побъркваше и Кештрин непрекъснато объркваше бутоните на калкулатора.

— Съжалявам за лошата новина — каза му тя.

Дори и да бе изненадан от неочакваната й бъбривост, Джо не го показа. Просто сви рамене и отвърна:

— Е, такъв е животът.

Направи всичко възможно да се престори на безгрижен, но Кетрин знаеше какво означава работата за него.

— Не можеш винаги да получаваш онова, което искаш — довърши той, като я погледна в очите.

Имаше ли нещо многозначително в изражението му или само си въобразяваше?

— Или може би ти винаги го получаваш — добави Джо.

Внезапно очите на Кетрин се напълниха със сълзи, които бавно потекоха по гладкото й лице.

— Извинявай — прошепна тя, като сведе глава и ги избърса. — Тази сутрин научих ужасна новина.

— Съжалявам — искрено отвърна Джо.

Нежността му я накара да се разплаче още по-силно. Копнееше да иде при него, да усети ръцете му на кръста си, да опре буза върху кашмирения му ревер, да зарови лице в чистата му бяла риза и да вдиша аромата му.

— Искаш ли…

Джо се канеше да я попита дали иска да изпият по кафе, но замълча. Разбира се, че нямаше да иска.

Кетрин забеляза как Анджи мина бавно покрай бюрото й, извъртяла неестествено глава към тях. Очевидно се опитваше да погледне Джо. После осъзна, че Анджи бе минала покрай тях поне два пъти по време на разговора им. Какво ли означаваше това?

— Всичко е наред — опита да се усмихне тя. — Ще ти приготвя чека до утре.

Джо се върна на бюрото си, където бе посрещнат от развълнувана делегация, предвождана от Майлс.

— Наистина ли Снежната кралица плачеше? — попита любопитно Майлс.

— Не — лаконично отговори Джо и им обърна гръб.

Финтан беше откачил. Нямаше друго обяснение за поведението му. Бе извикал Тара и Кетрин с думите, че има молба към тях. И двете единодушно решиха, че ракът е засегнал и мозъка му, когато чуха какво иска от тях.

Бяха изминали пет дни, откакто научиха зловещата диагноза, и днес бе първият му ден без химиотерапия. Коктейлът от лекарства го караше да повръща, устата му бе покрита с грозни рани и косата му бе започнала да окапва.

— Господи! — мърмореше той, когато събереше сили да отвори уста. — Май предпочитам да рискувам с рака.

Реакцията му към традиционната медицина ги накара да изчетат всички книги по алтернативни начини на лечение, които бяха купили.

— По принцип бих се изсмяла на подобно нещо — признаваше Кетрин, като вдигаше глава от страницата, на която се обясняваше как Финтан ще се излекува, ако си представи, че е облян от жълта светлина, — но може би си заслужава да опиташ.

Финтан изсумтяваше мрачно:

— Майната ти, ужасно ми е зле!

Но днес във вената му се вливаше само физиологичен разтвор и макар да бе слаб като новородено котенце, се чувстваше много по-добре от предишните дни.

— Застанете до мен — изхриптя дрезгаво той. — И двете непрестанно повтаряте, че ако можете да направите нещо за мен…

Тара и Кетрин закимаха енергично.

— Добре. Обещавате ли?

— Обещаваме.

— Честна дума?

И двете завъртяха очи. Естествено, че щяха да направят онова, което искаше.

— Обещаваме!

— Добре. Тара, започвам с теб.

Тя зачака любопитно.

— Искам да оставиш Томас.

Усмивката остана на лицето й, но светлината зад нея изчезна, а очите й го загледаха стреснато.

— Моля? — едва успя да промълви тя.

Беше очаквала да я помоли да му донесе нова пижама или да му обещае, че ще се грижи за Сандро, ако най-лошото се случи, но не и това.

— Искам да оставиш Томас — повтори той.

Тара сръга Кетрин в ребрата.

— После сигурно ще ме накара да изкача Еверест — засмя се смутено тя. — Или да изправя кулата в Пиза и…

— Не е смешно, Тара — прекъсна я Финтан. — Не се шегувам.

Стресната от напрежението в гласа му, тя се вторачи в лицето му. Сърцето й се сви, когато осъзна, че приятелят й говори сериозно.

— Защо? — извика тя.

— Защото искам да си щастлива — заяви твърдо той.

— Щастлива съм — незабавно недоволството и гневът й към Томас се изпариха. — Ще бъда нещастна без него. Нали така? — потърси тя подкрепата на Кетрин.

— Няма смисъл да питаш Кетрин — дрезгаво каза Финтан. — Тя е съгласна с мен.

— Какво общо имаш ти с Томас? — опита да се защити Тара.

Финтан си пое дълбоко дъх, погледна одеялото си, сякаш търсеше вдъхновение, и каза: