Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Ще повикаме ли такси? — попита изморено тя.

— Няма ли ти да караш?

— Не. Може да реша да пийна нещо.

— Да пийнеш? Ами това? — извика той, като я ощипа по корема.

— Престани, Томас — тъжно промълви тя. — Изкарах кошмарна седмица.

— Е, добре тогава — съгласи се той. — Все пак приятелят ти умира…

Изумена от гадното му подмятане, Тара внезапно осъзна, че й бе писнало от грубиянщините на Томас. От непрестанната му неоправдана жестокост. От вечните тъпи спорове. От обидите.

— Не ти ли е мъчно? — извика тя, а гласът й потрепери от гняв. — Млад човек, на същата възраст като теб, може да умре?

Томас отвърна изненадано:

— Не, това не ме засяга.

Тара се вторачи в него с надеждата да го засрами.

— Не го познавам достатъчно добре — призна Томас, притеснен от гнева й. — Може би, ако беше мой приятел, щеше да е различно.

Тя продължи да го гледа втренчено.

— Финтан не е мой приятел — настоя Томас, но без обичайната си грубост.

— Но разбираш какво преживявам, нали?

Нещо се появи в очите му. Не точно съчувствие, а само неохотно признание, че наистина й беше тежко. Накрая сви рамене и я погледна с неудобство.

— Съжалявам, но не мога да се преструвам, че тъгувам. Аз съм…

— Знам — презрително довърши Тара. — Ти си честен.

Томас я погледна неуверено. Какво й ставаше! Държеше се странно само защото приятелят й умираше? Да, тя просто не знаеше какво е майка ти да те изостави!

Преди да тръгнат, Тара видя как дребнавият Томас прибира грижливо малкото кафяво портмоне в джоба си.

— Дай двайсет кинта назаем, Тара — мило помоли той.

Новото гадже на Еди се казваше Даун, беше слаба и сексапилна млада жена с дълги загорели крака и тъмни игриви очи. Тара се почувства като гигантска гъба до нея. Забеляза как Томас ги сравнява раздразнено, ядосан, че неговата приятелка губи състезанието. Откри, че се е вторачил в задника й, разлял се щедро на стола. Обзе я паника. Презрението й се стопи и я завладя страх да не загуби любимия си.

Напи се зверски и се почувства по-добре. В клуба, където завършиха вечерта, танцува с Даун и двете доста се забавляваха. Накрая реши, че Даун й харесва.

По-късно, докато се прибираха към къщи с такси, Томас, пиян и в добро настроение, я хвана за ръка и я погали по косата.

— Защо ме обичаш? — закачи го тя.

— Кой казва, че те обичам? — предизвика я той с игрива усмивка, която накара Тара да повярва, че наистина я обича.

— Защо тогава си с мен?

— Защото ми даваш пари, разбира се.

— Томас се засмя и тя преглътна ужилването. Всъщност не беше неприятно да седят и да се заяждат добродушно.

— Добре — усмихна се Тара, готова да се включи в играта. — С мен си, защото ти давам пари. Що за човек си? Издържан от жена мъж — ококори очи тя в престорен ужас. — Мъжка проститутка! Значи аз съм сводник.

Но Томас не се усмихна, нито отговори. Лицето му се вкамени. Никакви шегички повече. Господи, защо вечно нещата се объркваха? Защо всичко се проваляше? Настроенией се срина.

Не искам повече да се занимавам с това, изморено си помисли тя. След ужасната седмица не й бяха останали сили. Бе изчерпила търпението, оправданията и надеждите си.

— Каква е службата на отец Гилигън? — попита Джейн Ан.

Кетрин застина. Кой ли беше верният отговор?

— Хубава — опита тя.

— Дълга ли е?

Дали дългата беше по-добра? Сигурно.

— Дълга. С часове.

— Чудесно.

На вратата се позвъни. Беше Сандро, издокаран в най-хубавия си костюм.

— Какво правиш тук? — изненада се Кетрин.

— Ще придружа Джейн Ан на службата в единайсет.

Кетрин избухна в смях, но рязко замълча, когато видя Джейн Ан зад себе си.

— Не разбирам как може да се подиграваш с вярата на човека, Кетрин Кейси — сгълча я тя.

— Извинете — смирено каза Кетрин.

Сандро се шашна, когато видя, че спретнатият и елегантен апартамент на Кетрин е още по-разхвърлян от предишната вечер. Стори му се, че е паднала бомба. Дрехи, обувки, куфари и чаршафи се търкаляха навсякъде. Върху телевизора бяха метнати чорапи. Чаша за чай бе оставена в саксия. Бутилките от вино и уиски от снощи се търкаляха по пода и макар разтегаемото канапе да бе сгънато, изпод него се подаваше крайчеца на чаршаф. От кухнята долиташе тропане, цвърчене и мирис на пържено.

— Имам чувството, че тук живеят поне дузина студенти — ахна Сандро, докато оглеждаше хаоса.

— Прав си — мрачно се засмя Кетрин.

— Как е възможно? Ти винаги поддържаш изряден ред.