Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Аз съм. Обаждам се да ти кажа, че вече няма да ти се обаждам. Имам много предложения от други мъже. И се радвам, че не си ми гадже. През цялото време се държеше отвратително с мен. Ти си абсолютен садист, а аз се запознах с един чудесен мъж в службата. Той мисли, че съм прекрасна. Исках да знаеш, че няма нужда да се тревожиш за мен, защото съм добре. Разбра ли? Много съм добре. Никога не съм била по-щастлива и…

Времето за съобщения изтичаше и връзката прекъсваше. След секунди Ейми звънеше отново.

— Аз съм — повтаряше тя. — Извинявай, извинявай! Не си садист, а в службата няма никакъв мъж. Моля те, звънни ми, защото се чувствам ужасно.

Останалата част от съобщението бе запълнена с хлипане. Лоркан не отговори на нито едно от обажданията й.

Във вторник сутрин, когато се качи в метрото, Лоркан смяташе, че всички във влака сигурно знаят колко е важно пътуването му. Атмосферата около него като че ли бе наситена с напрежение. Виж ги, мислеше си със съжаление, отиват в мизерните си служби. Но пък сигурно е хубаво да не се тревожиш за нищо. Бремето на непризнатия гений бе доста тежко. Но какво да се прави.

След като слезе от влака, сключи сделка със себе си. Ако стигнеше до театъра, без да стъпи на пукнатина в тротоара, щеше да получи ролята. Ами ако не я получеше?

— Ще умра — прошепна ужасено той. — Няма да имам друг избор. Просто ще умра.

Лоркан бе последният от четиримата кандидати и още в началото на прослушването го обзеха ужасна неувереност, дива завист и омраза. Останалите изглеждаха по-млади, по-високи, по-богати, по-добре образовани, по-опитни и с повече връзки от него. Мразеше да се чувства така. Но както винаги скри емоциите си зад фасада от арогантност.

Най-после дойде и неговият ред. Изпълни монолога на Хамлет, застанал сам под прожекторите на сцената. Високото му слабо тяло бе изкривено от нерешителност. Красивото му лице изглеждаше объркано.

— Изпълнението му е добро — промърмори Хайди, асистент-режисьорката.

— Така е — съгласи се режисьорът.

След като приключи, Лоркан прехапа устни, за да не започне да ги умолява:

— Моля ви, кажете ми, че бях добър. Моля ви, вземете ме за пиесата.

Нямаше представа, че актьорът, когото всъщност искаха за дубльор, бе приел главната роля в „Ледената комета“, затова когато Хайди му съобщи, че го наемат, отначало я погледна невярващо, а после самочувствието му се издигна до небесата. Разбира се, че ще го вземат! Защо да не го направят? Той беше най-добрият! Страховете му се изпариха.

— Поздравления! — усмихна му се тя.

Лоркан й се ухили небрежно.

— Знам, че ще сте само дубльор на Фрейзър Типет, но се справихте добре.

— Да. Пък може Фрейзър Типет да претърпи ужасен инцидент. Човек никога не знае.

Лоркан стисна палци, усмихна се ослепително на Хайди и си тръгна.

Нейната усмивка изчезна — Фрейзър Типет й бе гадже.

На следващия ден Лоркан трябваше да участва в реклама за масло. Беше ходил на прослушване преди шест седмици и бе безкрайно благодарен за ролята. Телевизионните реклами се заплащаха изключително добре. Напълно възможно бе да изкараш достатъчно, за да преживееш цяла година. Но сега, когато се завръщаше на сцената, мамутското му его се обади. Защо пък да е благодарен за рекламата? Какво от това, че щяха да му платят хиляди? Имаха късмет, че се бе съгласил да участва, и възнамеряваше да им го напомни.

В определения час, всъщност четиридесет минути по-късно, той влезе в ледения склад без прозорци, където щяха да да снимат. Посрещна го тълпа от изпаднали в истерия хора — продуценти, режисьори, рекламни директори, гримьорки, фризьори и какви ли не още.

Аз контролирам всичко това, помисли си доволно Лоркан. Завърнах се!

— Къде беше? Опитахме се да те открием на мобилния, но агентът ти твърди, че нямаш такъв! — извика продуцентът Фиън.

— Така е — усмихна се Лоркан. — Нямам мобилен телефон.

— Защо?

— Не те оставят на спокойствие — излъга Лоркан.

Всъщност нямаше пари да си купи.

След като изкачи планина от оранжеви кабели, за да се ръкува с важните клечки от рекламната агенция и производителите на масло, Лоркан бе отведен в гримьорната. После към него се приближи младо момиче с четка за коса и лак, но Лоркан я хвана решително за ръката.

— Не ми пипай косата — твърдо каза той.

— Но…

— Никой не ми пипа косата, освен ако аз не наредя.

Лоркан се отнасяше към косата си като към любимо куче, печелило безброй награди от киноложки изложби. Глезеше я, грижеше се за нея и не желаеше да я поверява в ръцете на непознати.