Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Не е така — възрази Кетрин. — Трябва да видиш апартамента на Лив. Той наистина прилича на холивудски дом.

— Тя е чудесно и мило момиче — каза Джейн Ан. — И чак от Швейцария.

— От Швеция — поправи я Майло.

— Добре, от Швеция — съгласи се Джейн Ан. — Но е чудесно момиче, нали, Майло?

— Има великолепни зъби и прекрасни маниери. А сега къде да оставя тези неща?

Кетрин вдигна глава и изненадано забеляза, че кухненската й маса е отрупана с храна. Пушена шунка, черен хляб, пудинг, масло, чай, кифлички и пиле, увито във фолио.

— Не трябваше да носите нищо за ядене — изстена тя.

Тази сутрин бе купила тонове храна в чест на гостите си. Никога нямаше да успеят да я изядат. Хладилникът й не бе виждал такъв екшън досега.

— Не може хем да ти се изтърсим на главата, хем да очакваме да ни хрантутиш — обади се Майло.

— Прав е. Не може — проговори Тимъти, а това бе рядко събитие.

— Искаш ли един сандвич? — подкани я Джейн Ан.

— Не, благодаря.

— Трябва да хапнеш нещо. Само кожа и кости си. Нали така, Тимъти?

— Така си е.

— Нали така, Майло?

— Остави горката Кетрин на мира.

На няколко километра от апартамента на Кетрин Тара гькмо се прибираше у дома.

— Горкото ми бебче — чу тя гласа на Томас от кухнята. — Ела да те прегърна!

Сърцето й подскочи, идваше й да полети от облекчение. Томас се държеше мило с нея. Слава богу! Чак сега, когато всичко беше наред, можеше да признае колко опънати бяха отношенията им, откакто… откакто бяха провели онзи кошмарен разговор за бременността й. Жалко че трябваше да се случи нещо толкова ужасно, за да се оправят нещата.

Тара се втурна в кухнята и видя как Берил се сгушва в Томас.

— Къде беше? — попита я заядливо той.

— В болницата — отговори смутено тя.

Ами прегръдката й?

— Помолих те да нахраниш Берил сутринта, а си забравила — обвини я Томас. — Горкото ми бебче! — погали той проклетата котка. — Горкото ми гладно бебче.

Най-после със свито сърце Тара осъзна, че Томас бе говорил на гадната котка.

— Съжалявам — извини се тя изморено, — но имах други грижи.

Томас въздъхна.

— Какво мислим за жени, които се грижат повече за приятелите си, отколкото за храната на Берил? — обърна се той към котката. — Не ги харесваме, нали? — поклати глава Томас. — Не, не ги харесваме.

— Майната ти! — избухна Тара.

Винаги беше оправдавала противното отношение на Томас към приятелите й с неувереността му, но този път прекаляваше.

— Финтан е болен от рак!

— Така ли?

— Да.

— Помисли малко, Тара. Лимфната система е част от имунната. А той страда от имунна недостатъчност. Вероятно от придобита имунна недостатъчност…

— Томас, Финтан не е болен от СПИН, а от рак.

Томас изсумтя презрително.

— Болен е от рак — настоя Тара.

— Друго не можеше и да се очаква — злобно отбеляза Томас. — Това, което прави, е противоестествено.

— Човек не хваща рак от анален секс.

Томас се намръщи и сложи ръце върху ушите на Берил.

— Трябва ли да си толкова груба?

Тара го изгледа замислено.

— А ти трябва ли да си толкова груб? — най-после отвърна тя.

Докато очакваха резултатите от биопсията на костния мозък, а Финтан тънеше в море от посетители и картички с благопожелания, животът продължаваше.

Тъй наречената „кариера“ на Лоркан го притесняваше. На сутринта, след като Ейми изпрати при него ченгетата, отиде на прослушване за дубльор на Хамлет. При това не за някаква смотана любителска постановка, а за истинска пиеса с истински актьори и истинска публика, която плащаше истински пари.

Цяла седмица, докато чакаше отговор дали е получил ролята, Лоркан не спираше да си повтаря: „Ако не я получа, ще умра. Просто ще умра.“

Очевидно смъртта щеше да почака. В понеделник вечер се обади агентът му и го зарадва с новината, че е поканен на второ прослушване. Имало само още трима кандидати.

Лоркан още не беше говорил с Ейми, макар тя да бе оставила над сто съобщения на телефонния му секретар. На някои от тях звучеше весело.

— Здрасти! Обажда се Ейми. Надявах се да те заваря у дома. Е, няма значение. Все пак трябва да пийнем по едно някой път. Чао засега!

Тези послания обикновено идваха рано надвечер. По-късно, към девет часа, тонът й ставаше сериозен.

— Ейми е. Трябва да говоря с теб. Налага се да обсъдим някои проблеми. Не можем да оставим нещата в това положение. Безотговорно е. Длъжен си да ми се обадиш. Звънни ми!

После, след полунощ, Ейми изгадняваше. Гласът й звучеше пиянски и хленчещ.