Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

Въпреки че не изглеждаха кой знае колко изискано, семейство О’Грейди не се впечатлиха от лудницата на „Хийтроу“. Движеха се бавно както из Нокавой и се засмяха, когато млад бизнесмен се провря забързано покрай тях и изсумтя недоволно:

— Ама че хора!

— Сигурно е въпрос на живот и смърт — отбеляза Джейн Ан.

— Надали — ухили се Майло. — Изглежда още по-важно.

Потеглиха направо към болницата, натъпкани във фолксвагена на Тара. Майло и Тимъти се настаниха отзад заедно с Кетрин. Протоколът диктуваше, че колкото и да са едри синовете, ирландската мамичка сяда отпред.

Настроението не беше мрачно. Чуха последните клюки от дома и дори се засмяха няколко пъти. От време на време Кетрин се сепваше ужасена.

Тара също се държеше откачено, сякаш смяташе, че семейство О’Грейди са дошли в Лондон на екскурзия.

— Това е дворецът Кенсингтън — посочи тя напред.

— И какво става там? — любезно попита Майло.

— Там живееше принцеса Даяна — заекна Тара.

— Леле, сигурно е имала страхотна сметка за отопление! — присви очи, за да види по-добре, когато минаха покрай двореца.

Болницата приличаше повече на хотел, отколкото на място, приютило болни и умиращи, но никой от семейство О’Грейди не каза и дума. Нито пък си губиха времето да купуват бонбони или цветя за Финтан. Настроението се промени и всички бяха изплашени.

Напрежението се засили, докато се качваха нагоре с асансьора и вървяха по широкия, застлан с линолеум коридор към стаята, която Финтан споделяше с още пет души. Пред летящата врата Джейн Ан стисна Кетрин за ръката.

— Как изглежда той?

— Чудесно — отвърна Кетрин със свито сърце. — По-слаб отпреди и вратът му е подут, но иначе е добре.

Нямаше нужда да споменава, че не бе изглеждал никак добре, когато го върнаха от биопсията. Мускулите на краката й се свиха при спомена за посивялото лице на Финтан, който й прошепна със затворени очи:

— Болката беше невероятна. Наистина видях звезди.

Тара и Кетрин отстъпиха назад и направиха място на семейство О’Грейди. Тримата се струпаха около бялото метално легло на Финтан. Сандро седеше на стол отстрани.

— Господ да благослови всички тук! — поздрави Майло който водеше групата.

— Страхотен блейзър, Майло — със слаб гласец каза Финтан, който лежеше неподвижно, издокаран в новата си пауновосиня копринена пижама.

— Направо съм неотразим — засмя се Майло.

— Здрасти, мамо! — поздрави Финтан майка си.

— Ужасен си — проплака тя със сълзи на очи. — Така да ни разтревожиш!

— Но, честно казано, избра подходящия момент — обади се Тимъти.

— Да, изчака да приберем сеното — обясни Майло. — На това му викам аз почтен човек.

Сандро се мотаеше наоколо притеснено. Сутринта изчака до леглото завръщането на Финтан от биопсията и след като се увери, че приятелят му разполага с всичко, от което се нуждае, каза уплашено:

— Ами ако не ме харесат?

— Кой? — учуди се замаяният от болка Финтан.

— Семейството ти. Как да се държа с тях? — попита Сандро, като нежно сложи ръка върху изтормозеното от биопсията бедро на Финтан.

— Ох, ох, Господи! — сгърчи се Финтан. — Моля те, недей! Горкото ми бедро.

— Извинявай, извинявай, извинявай! Моля те, прости ми! Е, какво ще кажеш, с този костюм ли да остана, или да съм по-небрежен?

— На кого му пука? — измъчено промърмори Финтан. — Имаме по-важни неща, за които да се тревожим, нали?

— Прав си. Все едно да почиствам пепелниците на „Титаник“ — съгласи се Сандро.

Сега Финтан го призова да излезе от сянката.

— Сандро — каза той официално от леглото, — това са мама, Джейн Ан, и братята ми — Майло и Тимъти.

Сандро нервно протегна ръка.

— Здравейте! Приятно ми е да се запознаем.

— Сандро е моят… — многозначителна пауза от страна на Финтан — … приятел.

— Двамата с Финтан сте се взели? — досети се Джейн Ан.

Сандро се ужаси.

— Не! Нищо не взимаме — побърза да излъже той.

— Не, не — обясни му Финтан. — Мама има предвид, че сме гаджета.

— Аха! Разбирам. Да, госпожо О’Грейди, двамата с Финтан сме се взели.

— А откъде си? — мило попита Джейн Ан.

— Италия. Рим.

— Рим! Срещал ли си папата?

— Мамо! — махна с ръка Финтан.

— Да, срещал съм Папата — изненада ги Сандро. — Е, наистина имаше много народ, но съм ходил на службата на площад „Свети Петър“ с майка ми.

— Ти си благословен — възхитено се вторачи в него Джейн Ан. — Красиво ли беше?

— Великолепно — потвърди Сандро, като се зачуди дали да опише прекрасната лилава мантия на папата.