Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Видях баба ти онази вечер. Изглежда страхотно. Направо цъфти…

— Госпожо О’Грейди, съжалявам, но имам лоша новина. Финтан е болен — изтърси Кетрин.

Обичаше лошите новини да се поднасят бързо. Не можеше да понася да седи и да чака притеснено.

— Финтан е болен? Болен? Сериозно ли е?

— Да. Ужасно съжалявам. Болен е от…

— СПИН — прекъсна я Джейн Ан. — Очаквах го. Четох във вестника за това.

— Не, госпожо О’Грейди — Кетрин си наложи да бъде мила. — Не е болен от СПИН.

— Знам всичко по въпроса — гордо заяви Джейн Ан. — Не си мисли, че само защото живея в дивата провинция…

— Госпожо О’Грейди, Финтан е болен от рак.

— Аз съм негова майка. По-добре е да ми кажеш истината. Не ме залъгвай с приказки за рак.

— Госпожо О’Грейди, кълна ви се, Финтан наистина е болен от рак.

— И не се опитваш да ме успокоиш? — подозрително попита Джейн Ан. — Не се мъчиш да пощадиш чувствата ми?

— Не — отговори Кетрин, като едва се сдържаше да не заплаче.

Вечерта Финтан се напи.

— Защо да не го направя? — засмя се той. — Може да е последният ми шанс.

Тара, Кетрин и Сандро също пиха много, за да избягат от кошмарните мисли, но не успяха да се отрежат.

— По-весело, дяволите да ви вземат! — извика Финтан към трите опънати пребледнели лица. — Все пак аз съм този, който ще умира.

От време на време вечерта изглеждаше почти нормална. Почти, но не съвсем. Мозъците им отказаха да възприемат кошмарната идея.

Към полунощ Финтан заяви, че си ляга.

— Утре ме чака тежък ден.

— Ще се видим сутринта — обеща Тара.

— Донеси ми една хубава пижама — напомни й Финтан. — Може да е „Калвин Клайн“.

— Ще я имаш.

— Ако не успееш да намериш „Калвин Клайн“, вземи „Джоузеф“. Но да е нещо шик. Трябва да мисля за кариерата си. Ако някой ме забележи в гнусната болнична пижама, веднага ще ме уволнят.

— Ще се погрижим за всичко — увери го Кетрин.

— Ще се оправите ли? — внезапно се притесни Финтан. — Няма ли да имате проблеми, ако изчезнете от работа?

И двете го погледнаха, онемели от учудване.

— Майната й на работата! — простичко каза Кетрин.

— Господи! — промърмори Финтан. — Положението наистина е сериозно.

Тара и Кетрин си тръгнаха и се качиха мълчаливо в мърлявия Фолксваген.

— Можеш ли да шофираш? — попита Кетрин, когато Тара се отдалечи от бордюра със свирещи гуми.

— Винаги карам по-добре, когато пийна — увери я Тара.

— Не е вярно. Само си мислиш, че е така.

И двете се засмяха, после рязко замълчаха.

— Странно е, че можем да се смеем точно сега — отбеляза Кетрин.

— Знам — въздъхна Тара. — И вечерта се засмяхме няколко пъти. Знам, че трябва да се срамувам, но от време на време ми се струваше, че всичко е нормално.

— Сигурно сме в шок.

— Възможно е. Прекалено много ни се струпа. Жалко че Лив не е тук, тя щеше да обясни какво ни става.

— Господи! — извикаха и двете, когато се сетиха за Лив.

— Кой ще й каже? — изстена Тара. — Тя го обича толкова много, че ще се побърка. Можеш ли да го направиш? По-добра си от мен. Не си толкова емоционална.

Макар че не бе съгласна, Кетрин каза:

— Ще й звънна. Надали е заспала. Вечно страда от безсъние.

Продължиха мълчаливо.

— Не мога да спра да мисля за проклетия костен мозък — каза Кетрин с разтреперан глас. — Варварска работа. Сутринта ще е кошмарна. Най-вече за Финтан — бързо добави тя.

— Иска ми се вече да е утре по обед. Тогава всичко ще е свършило.

— Няма да е — възрази Кетрин. — Това е само началото.

— Не! — извика Тара, като стисна волана, а лицето й се озари от надежда. — Не бива да говорим така. Може пък Финтан да се оправи.

Кетрин се замисли.

— Да, надявам се.

— Браво, момиче!

На следващия ден, изправена гордо в цялото си величие от метър и петдесет, Джейн Ан отлетя за Лондон с двама от огромните си мълчаливи синове.

Никой от тях не бе пътувал със самолет досега. Всъщност рядко бяха излизали дори от област Клеър. В старомодните си евтини дрехи, застанали сред блясъка и тълпите на летището, тримата изглеждаха като от друга планета.

Тара и Кетрин отидоха на работа чак по обед, а в четири потеглиха да ги посрещнат на летището.

— Ето ги! — извика Тара и посочи Джейн Ан, Майло и Тимъти, които стояха в кръг около куфара си като бежанци.

Джейн Ан бе облечена в древно черно палто с яка от астраган. Майло носеше взето назаем кафяво сако върху гащеризона си, а Тимъти — единствения си костюм. Тъмносин, на тьнки райета, с широки ревери, с него се бе оженил преди двайсетина години. Костюмът бе толкова стар, че отново бе на мода. Тимъти бе понаедрял, откакто го бе обличал за последен път. Или пък просто му бе тесен заради дебелия пуловер под него.