Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Никога вече няма да работиш в този град — извика Лоркан през рамо и се озова на улицата.

За пръв път му се случваше подобно нещо. Шокът бе толкова силен, че дори не можеше да се ядоса като хората.

Рекламата щеше да му донесе хиляди. Хиляди! И не само от хонорара, но и при всяко излъчване. А Джо Рот го бе лишил от тях. Направо му беше откраднал парите. Лоркан се закле да си отмъсти.

Как бе възможно да му се случи такова нещо? Защо не можа да прецени ситуацията? Да, беше се държал гадно, но преди хората винаги се съобразяваха с настроенията му. През 1992 в Ирландия бе участвал в реклама на прах за пране. Наложи им се да заснемат шейсет и девет дубъла, преди Лоркан да благоволи да я направи като хората. Но никой дори не си позволи да намекне, че може да го сменят. Очакваха от една звезда да се държи именно по този начин. И го обожаваха заради това.

Мислеше, че звездната машина ще заработи отново. Сигурен бе, че черните му дни са свършили, че е в началото на нов етап от кариерата си, затова възприе отново поведението на разглезена звезда. Но това не беше Дъблин в началото на деветдесетте, а Лондон в началото на новото хилядолетие. Друг свят с различни правила, само че никой не го бе предупредил.

Мисълта, че славата и парите му се бяха изплъзнали, бе непоносима. А още по-страшно бе, че той си беше виновен. Не му оставаше нищо друго, освен да си иде у дома и да не отговаря на обажданията на вбесения си агент. Но след като се прибра, събра сили само да си свали грима и да се просне отчаяно върху надуваемото си легло. Завладяха го черни мисли.

Беше на тридесет и осем години. Разбира се, изглеждаше много по-млад, а в резюмето му пишеше, че е на тридесет и три, но си знаеше истината. Вече съм почти на четиридесет, а не съм постигнал нищо, отчая се той. Провален брак. Никакви пари. Никакви приятели. Никаква слава извън Ирландия. Провал в Америка и Англия. Дори нямам истинско легло, а само надуваемо.

Най-ужасна бе липсата на пари. Не можеше да си позволи да мисли за огромното състояние, което му се бе изплъзнало днес. Уплашено зарови из мозъка си за нещо, с което да се утеши. Но главата му беше празна. Времето тежеше на врата му като камък. Нямаше какво да прави и никого, с когото да си играе. Внезапно се сети за Ейми. Притеснено осъзна, че не му бе звъняла цели четири дни. Четири дни без съобщения от нея. Досега не бе мислил за това, зает с обещаващата си кариера, но изведнъж отношенията им му се сториха изключително важни.

Не можеше и тя да се е отказала от него. Да го е забравила.

Беше време да си я върне.

А после отново щеше да започне да се държи гадно.

Погледна си часовника. Ако излезеше веднага, можеше да стигне до „Хамърсмит“ навреме, за да я посрещне, когато излезе от работа. Скочи въодушевено и погледна косата си в огледалото. Все още бе чудесна. На път към метрото се усмихна на една жена и доволно забеляза как тя пребледня. Дали не си въобразяваше?

Бяха изминали единайсет дни, откакто Ейми изпрати ченгетата в дома на Лоркан. Най-дългите единайсет дни в живота й. Пълен ад. Беше откачила и знаеше, че животът й е свършил. Но в агонията от раздялата имаше и известно облекчение. Лоркан бе труден човек. Игричките му я бяха превърнали в смахната лунатичка. Сега поне щеше да си възвърне самоуважението.

Все пак Ейми накара сестра си Синди да се нанесе при нея за няколко дни, за да я държи далеч от телефона.

— Обещай ми нещо — помоли я тя. — Дори и да ти казвам, че кракът ми е счупен и е спешно, не ми позволявай да се доближа до телефона.

Синди бе изпълнила обещанието си, макар на няколко пъти да й се наложи да се бори ожесточено със сестра си.

Ейми точно излизаше от работа и се подготвяше за предстоящата бурна вечер, в която отново трябваше да се сдържи да не звънне на Лоркан, когато внезапно във фоайето видя нещо и застина на място. Лоркан. Едър и красив, облегнат на стената, вдигнал ръка над главата си. Якето му бе разкопчано и разкриваше плоския корем и силните гърди.

Не всичко беше загубено!

Лоркан остана в тази поза пет секунди, докато въображаемата камера се приближаваше към него. После, когато лицето му изпълни екрана, се усмихна и Ейми бе заслепена. Тръгна замаяно към него, привела леко рамене. Несъмнено нямаше сили да му устои. Камерата се насочи към очите на Лоркан, изпълнени с любов. Беше време за репликата му.

Не, не, изчакай малко, предупреди го несъществуващия режисьор. Сега!

— Липсвах ли ти, бебчо? — попита нежно Лоркан.