Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Не и тази вечер.

— Нищичко? Обикновено някой се сеща за нещо.

— Можем да отидем в бар „Мундо“ — предложи Кетрин.

Тара поклати глава.

— Ходим там в сряда и вечно го свързвам с работа.

— „Тъжната нота“?

— Сигурно е ужасно претъпкано. Няма да си намерим маса.

— „Щастие“?

— Музиката беше отвратителна последния път.

— „Подземието“?

— Престани!

— Приемам това за „не“ — въздъхна Кетрин, изчерпила идеите си.

— Какво ще кажете за „Килията на мъченията“? — весело предложи Финтан, — Пълно е с прекрасни момчета и ги разхождат на каишки.

— Не става. Последния път не ни пуснаха да влезем, защото сме момичета — напомни му Кетрин.

— Така ли? — възкликна Лив. — Аз пък си мислех, че ни изритаха, защото главите ни не бяха обръснати.

— Знаете ли, май не ми се ходи на клуб — призна Тара. — Не съм в настроение за идиотщини. Искам да се отпусна, да седна удобно, да не ми се налага да се бия, за да си купя пиене, и да мога да чувам какво си говорим. Господи! — потръпна тя потресена. — Вижте какво става! Едва навърших тридесет и една и вече се държа като бабичка. Сега ще трябва да отида в някой клуб само за да докажа, че все още ме бива.

— И на мен не ми се ходи по клубове тази вечер — утеши я Лив. — Но аз съм на тридесет и една и половина и започнах да се примирявам.

— Не! — ужаси се Тара. — Достатъчно лошо е да не ти се ходи, но чак пък да се примириш с това! В никакъв случай! Мразя остаряването!

— Скоро ще предпочиташ да си легнеш и да гледаш телевизия — уплаши я Кетрин. — Ще откриеш, че си търсиш извинения да не излизаш. Този синдром има дори официално име — пашкулиране. И тогава ще се влюбиш в дистанционното си. Аз например много обичам моето — призна тя. — И вместо „Вог“ ще започнеш да си купуваш „Декорасион“.

— Това списание за обзавеждане ли е?

Кетрин кимна дяволито и Тара изохка.

— Хайде да отидем в нечий апартамент — предложи Финтан, който искаше да върне доброто настроение. — Ще се престорим, че сме в клуб.

— Какво ще кажете за моя? — попита Тара, като в същия момент се сети за Томас и започна да се моли наум дай откажат.

— По-добре в моя — каза Кетрин, която също си спомни за Томас.

— Отиваме у Кетрин! — бързо извикаха Лив и Финтан, понеже и те си мислеха за Томас.

— Имаш ли пиене? — попита Тара.

— Разбира се.

— Май наистина сме остарели — мрачно промърмори Тара.

Кетрин махна на приближаващото такси и вбеси двамата мъже, които от доста време чакаха по-надолу по улицата.

— Госпел Оук — каза тя на шофьора.

— Дотам можете и пеша — измърмори той.

— Не мога — възрази весело Тара. — Пияна съм.

— Помните ли — започна тя, когато и четиримата се настаниха — как, докато живеехме заедно, алкохолът никога не ни стигаше? Когато ние ходехме в Ирландия, а Лив — в Швеция, купувахме пиене от безмитните магазини и поглъщахме всичко за една вечер.

— Бяхме бледни — каза Лив.

— Бедни — разсеяно я поправи Тара. — И не само това. Бяхме млади!

— А сега сме стари — тъжно промълви Лив.

— Престанете! — скара им се Кетрин. — Прекалено рано е да се отпускате. Чака ни още пиене.

Докато Финтан и момичетата се забавляваха в ресторанта, на две минути път от тях течеше купон. Всъщност купоните бяха няколко, тъй като беше петък вечер в Лондон, а това бе квартал Камдън, но на този купон присъстваше Лоркан Ларкин.

Лоркан Ларкин беше човек с късмет във всяко отношение. Е, като изключим името, което звучеше смешно. Метър и осемдесет и пет, с широки рамене, плосък корем, тесен задник и дълги крака. Поддържаше тялото си с ядене, пиене и пушене на корем. Имаше гъста грива от дълга до раменете червена коса, тъмнолилави очи и една от най-красивите чувствени усти в Камдън в края на двайсети век.

Хиляди жени се шашваха, когато се запознаеха с Лоркан, и незабавно полудяваха по него.

— Но аз не си падам по червенокоси мъже — беше всеобщият рефрен. — Толкова се срамувам!

Лоркан беше специален. По улицата никога не му подвикваха: „Виж тоя рижав грозник!“ Следваха го само влюбени погледи.

А в редките случаи, когато някоя красавица се колебаеше дали да се гмурне решително в дълбокото, той разкриваше тайното си оръжие. Ирландския си акцент. Но не онзи груб и твърд селски говор, който хората имитираха презрително, когато искаха да се подиграят на ирландците. Мекият глас на Лоркан беше мелодичен и нежен. Не го беше страх да вмъкне и по някой стих в разговора, ако сметнеше, че си заслужава. Жените оставаха като хипнотизирани от тембъра му. Разбира се, той правеше всичко възможно да ги впечатли.