Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

Приликата с Томас беше невероятна.

— Саксия, върху която собственоръчно е налепил мидички? Стара химикалка? — настоя Финтан.

— Бурканче крем за ръце и обещание за липосукция, когато спечели от лотарията — отговори Тара с нормален глас.

— Страхотен е! — възкликна Финтан саркастично.

— Кремът нов ли беше? — попита Кетрин с равен глас. — Или го е откраднал от дамската тоалетна в службата си?

— О, моля те! — отвратено отвърна Тара. — Разбира се, че не беше нов. Същият, който ми подари миналата Коледа. Бях го метнала в дъното на гардероба и той очевидно го е намерил и прибрал.

— Каква пинтия! — не можа да се сдържи Лив.

— Не е пинтия — възрази Тара.

Лив я погледна изненадано. Обикновено Тара първа заявяваше колко е стиснат Томас, за да покаже на приятелите си, че няма нищо против хулите им.

— Той е гадняр — довърши Тара. — Хайде, Лив, кажи го!

— Томас е гадняр — повтори Лив. — Благодаря ти, Тара.

— Е, все пак човек може да го разбере — оправда го Тара. — Празниците — Коледа, Свети Валентин, рождените дни — са си чист рекет. Възхищавам му се, че отказва да бъде манипулиран. А и няма значение, че не ми купува подаръци. Преди няколко седмици просто ей така ми взе плюшен термофор, за да облекчи менструалните ми болки.

— По-скоро не са му се давали пари за лекарства всеки месец — отбеляза презрително Финтан.

— Недей така — усмихна се Тара насила. — Не виждаш онова, което виждам аз.

— И какво е то?

— Знам, че изглежда голям тъпанар, но може да е много сладък. Понякога ми разказва приказки за едно мече на име Ърнест.

— Това да не е евфемизъм за пишката му? — подозрително попита Финтан. — Ърнест крие ли се из разни тъмни и дълбоки пещери?

— Само си губя времето с вас — разсмя се Тара. — Кажи някоя нова клюка. Хайде да чуем нещо пикантно за известните личности.

Благодарение на работата си като дясна ръка на Кармела Гарсия, испанска дизайнерка, считана едновременно за гений и смахната кучка, Финтан чуваше какви ли не интересни клюки за богатите и прочутите.

— Добре — кимна той. — Но няма ли първо да си поръчаме по още едно?

— Разбира се.

След още няколко кафета с коняк Кетрин с неудобство осъзна, че Лилавия маникюр искаше да си прибере парите и да си върви у дома. Или поне да си прибере парите и да иде да се надруса някъде.

— Трябва да плащаме — прекъсна веселбата тя.

— Аз черпя — предложи Финтан с пиянска щедрост. — Абсссолютно нассстоявам.

— В никакъв случай — възрази Кетрин.

— Обиждаш ме — възмути се Финтан и шляпна кредитната си карта на масата. — Обиждаш ме.

— Как ще си върнеш дълговете, като вечно плащаш сметките на хората? — скара му се Кетрин.

— Права е — присъедини се Тара. — Ти самият ми спомена, че ще те арестуват, ако отново си надхвърлиш лимита. Мъжете в униформи ще почукат на вратата ти с белезници в ръце.

— Жестоко! — изкрещяха Лив и Финтан и се разкикотиха.

— Да, но ще те отведат и никога вече няма да те видим. Нали ни помоли да те спираме, щом решиш да харчиш неразумно? — Тара плъзна картата обратно към него.

— Намерил кой да ми го каже — изсумтя Финтан.

— Е, никой не е съвършен.

— Защо вечно закъсвам за пари? — учуди се Финтан. — Получавам прилична заплата.

— Точно затова — утеши го Тара с пиянска логика. — Колкото повече печеля, толкова повече обеднявам. Колкото повече получавам, толкова повече харча. Диетите те правели дебел? Забрави за това. Увеличението на заплатата те прави беден.

— Защо не можем да приличаме на Кетрин? — запита Финтан.

Веднъж Кетрин им призна, че когато получи увеличение, допълнителните пари отиват направо в банковата й сметка според принципа, че щом досега не ги е получавала, значи няма да й трябват.

— Аз пък имам нужда от хора като вас, за да се чувствам разумна — отвърна Кетрин.

Най-после си тръгнаха.

Дариъс, сервитьорът, се загледа в Кетрин, която се носеше плавно по пода. Не беше негов тип, но у нея имаше нещо, което го заинтригува. Пи страшно много, но не залиташе и не се държеше за приятелите си, както правеха останалите. А и се впечатли от поведението й, когато влезе в ресторанта. Беше експерт по жени, които нервно се преструват на спокойни, докато чакат, и бе напълно убеден, че безразличието на Кетрин е истинско. Упорито ровеше из мозъка си за подходящ етикет. (Дариъс искаше да стане диджей и думите не бяха неговата стихия.) Търсеше прилагателното „загадъчна“, но просто не го знаеше.

— А сега? — нетърпеливо попита Тара, докато трепереха навън. Макар че беше началото на октомври, вече захладняваше. — Знаете ли къде има купон?