Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

Тара и Кетрин бяхп приятелки от четиригодишни, а Тара уважаваше традициите.

Кетрин плъзна елегантен пакет по масата и Тара развълнувано разкъса хартията.

— Серията на „Аведа“! — възкликна въодушевено тя.

— Това са пастелите и книжките на тридесетгодишните жени.

— Понякога пастелите и книжките ми липсват.

— Не се тревожи — успокои я Кетрин. — Майка ми все още ги купува за всеки твой рожден ден.

Тара обнадеждено вдигна глава.

— В някое друго намерение — побърза да добави Кетрин.

— Изглеждаш фантастично — каза Тара, като запали цигара и огледа с копнеж виненочервения костюм „Карън Милан“ на приятелката си.

— Ти също.

— Друг път!

— Така е. Роклята ти е прекрасна.

— Реших да си направя подарък за рождения ден. Ще ти кажа нещо. Мразя магазини с наклонени напред огледала, които те правят висока и слаба. Всеки път се проявявам като пълна идиотка и си мисля, че просто дрехата е великолепно скроена и си заслужава да похарчиш за нея външния дълг на малка латиноамериканска държава. А после се поглеждаш в огледалото у дома и виждаш, че приличаш на прасе в бална рокля.

— Не приличаш на прасе.

— Приличам. И не можах да я върна в магазина, защото всичко й било наред. Обясних им, че изобщо не е наред, защото приличам на прасе. А те ми отговориха, че това не се брои. Трябвало поне ципът й да е развален. Е, ще се наложи да я нося, понеже надвиших лимита на кредитната си карта, за да я купя.

— Нали вече го беше надвишила?

— Не, не — бързо се оправда Тара. — Бях стигнала само до официалния лимит. А истинският е около двеста лири по-висок. Знаеш го.

— Добре — примири се Кетрин.

Тара отвори менюто.

— Виж само — измъчено промълви тя. — Всичко е толкова съблазнително. Моля те, Господи, дай ми сила да не си поръчам ордьовър! Толкова съм гладна, че мога да изям бебешко дупе през пръчките на креватчето.

— Как върви диетата с незабранените храни? — попита Кетрин, макар да бе наясно с отговора.

— Свършено е с нея — тежко въздъхна Тара.

— Няма страшно — утеши я Кетрин.

— Точно така — съгласи се Тара с облекчение. — Няма страшно. Томас побесня, но какво да направя? Представи си диета, в която нищо не е забранено. Това си е направо рецепта за провал.

Кетрин изсумтя съчувствено, както правеше винаги през последните петнадесет години, щом диетите на Тара се проваляха. Самата тя можеше да яде каквото си поиска, вероятно защото не й се ядеше. Имаше лъскавия външен вид на жена, която няма нужда да се бори с нищо. Хладните сиви очи под тъмния бретон гледаха самоуверено и преценяващо и тя го знаеше. Упражняваше погледа си пред огледалото.

Следващият гост бе Финтан. Той се понесе към тях, следван от любопитните погледи на персонала и клиентите. Висок, едър и хубав, с тъмна лъскава коса, пригладена назад. По ръкавите на ярколилавия му костюм имаше безброй илици, изпод които проблясваше лимоненозелена риза. Тих шепот „Кой е този? Сигурно е актьор… или модел…“ се понесе като шумолене на есенни листа и градусът на настроението на посетителите в петък вечер значително се покачи.

Всички го сметнаха за известна личност с изискан стил. Той забеляза Тара и Кетрин, които искрено се забавляваха, докато го наблюдаваха, и се ухили широко. Стори им се, че изведнъж са светнали всички лампи в ресторанта.

— Страхотно си се издокарал — похвали Кетрин костюма му.

— Класическо тоалетче — отвърна Финтан с пресилен кокни акцент, но не успя да прикрие следите от твърдия говор в област Клеър.

Преди дванадесет години, когато пристигна в Лондон от малкото градче, Финтан се зае да си изгради напълно нов имидж. Първата промяна бе в говора му. Тара и Кетрин бяха принудени да стоят безпомощно и да слушат смахнати възклицания „Мяу!“, „Проклетата Мери!“ „Ооо!“ и дивотии за танци с Бой Джордж и клуб „Табу“.

Но през последните; няколко години Финтан се върна към ирландския си акцент. С няколко промени, разбира се. Акцентите се смятаха за готино нещо в неговия бранш — модната индустрия. Хората ги намираха за очарователни. Един от най-ярките примери би Жан-Пол Готие с неговото: „У, кака сте, мои мълки британски слъдури?“ Но Финтан осъзна, че е важно и да го разбират. Дванадесетте години бяха смекчили и твърдия говор на Тара и Кетрин.

— Честит рожден ден! — поздрави Финтан Тара. Не се целунаха. Макар тримата да целуваха почти всичките си познати, биха сдържани един към друг. Израснаха заедно в градче, където изблиците на нежност не бяха на почит. Любовната игри в Нокавой се свеждаше до простичко предупреждение от страна на мъжа: „Приготви се, Брайди!“ Но това не попречи на Финтан да се опита да въведе европейското целуване по бузите още в първите дни след пристигането им в Лондон. Дори настояваше Тара и Кетрин да се целуват по този начин, когато се прибират от работа. Но срещна твърда съпротива, която го разочарова.