Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Точно така — потвърди Кетрин. — По два чифта за всеки сутиен.

Тара се изуми. Въобще не й пукаше за бельото й. Интересуваше се само от онова, което виждаха хората. Разбира се, Томас виждаше допотопните й бикини и сутиени, но ходеха вече от две години. Да се правиш на загадъчна повече от три месеца бе адски изтощително. А и самият Томас не можеше да се похвали с красиво бельо.

Отвори друго чекмежде и видя нощници и пижами. Бяха сладки, но не и секси. Кетрин не си падаше по прозрачни черни дантелки.

— Невероятни си — каза Тара. — Пилееш толкова много пари и време за магазините за бельо.

— Всеки го прави.

— Може и така да е. Но никой друг не купува бельо, за да си го гледа сам.

Тара се просни на леглото и завистливо загледа как Кетрин нахлузва върху краката си, стегнати и мускулести от уроците по степ, сладки сини шортички на бели точки. После сложи и потниче в същия десен. Е, облече го наопаки и етикетът се мотаеше под брадичката й, но по нищо друго не личеше, че е пияна.

— Крайно време е да намериш някого, който да оцени прекрасното ти бельо — посъветва я Тара.

— Добре съм си сама.

— Имаш безброй красиви бикини, а няма кой да ги види. Тъжно е.

— Не мисля така — възрази Кетрин. — А и това са си моите бикини.

— За мен пък е тъжно.

— Значи имаш нужда от помощ.

— Нямам нужда. Имам си гадже — отвърна Тара, замаяна от признателност.

— Ами ако всичко свърши? — подразни я Кетрин.

— Престани! — извика ужасено Тара. — В какво ще се превърна тогава? Сигурно ще откача.

— Хайде, пак се почна — въздъхна Кетрин.

Тара се страхуваше, че тридесетгодишните жени без гаджета се превръщат в ексцентрички, особено ако дълго време останат сами. Придобиват странни навици и още повече се затварят. И ако се появеше идеалният мъж, щяха да са прекалено погълнати от себе си, за да уловят протегнатата му ръка.

— Вероятно ще стана една от онези откачалки, които събират боклуци — реши Тара. — Не изхвърлят нищичко, дори обелките от картофи и старите вестници.

— Ти бездруго си такава.

— Няма да отварям вратата на тези от чистотата — продължи Тара, завладяна от апокалиптичната картина. — А апартаментът ми ще вони от километри. Ето в какво ще се превърна, ако нямам мъж.

— Е, добре че имаш — отвърна Кетрин.

Таксито на Тара най-после пристигна.

— Скъпа, съжалявам, ако съм те обидила — стресна се внезапно Тара. — Ти си най-добрата ми приятелка и безкрайно те обичам. Не исках да кажа, че ще изперкаш и…

— Не съм обидена. Тръгвай. Имам среща с дистанционното си. Но преди това трябва да си измия ръцете петдесет пъти и да изгладя всичките си чорапогащници. Нали знаеш какви сме ние, самотните жени?

Тара седна в таксито, запали цигара и виновно се вторачи в далечината. Не стига че беше жалка ревла, която не може без мъж, но имаше вероятност — не голяма — да е обидила приятелката си. Понеже Кетрин беше толкова уравновесена и независима, Тара понякога забравяше, че изобщо има чувства.

Но когато таксито зави по улицата на Аласдър, забрави за Кетрин, изправи се и се заоглежда. Не можа да се въздържи. Вторачи се в прозорците му с надеждата да го зърне. Бяха тъмни, а таксито профуча прекалено бързо и не й даде шанс да установи дали Аласдър и жена му си бяха легнали, или просто не бяха у дома.

Не съм с всичкия си, осъзна Тара. Та той можеше дори и да не живее вече тук. След като се оженят, хората обикновено напускат стилните си апартаменти в центъра на Лондон и бягат от хубавите барове и ресторанти към някоя къща близнак с три спални и миниатюрна градинка от другата страна на летище „Хийтроу“.

Стомахът й се сви нервно. Обичаше Томас, но все още изпитваше странно собственическо чувство към Аласдър. Болеше я, когато си помислеше, че в живота му настъпват промени, за които тя не знаеше нищо. Аласдър й бе гадже преди Томас. Абсолютно различен от него. Щедър, спонтанен, любвеобилен, весел. Падаше си по хубави ресторанти и за разлика от Томас никога не казваше: „Десет кинта! Десет проклети лири за парче пиле! В супермаркета мога да купя безброй пилета с тези пари.“

Запозна се с Аласдър след серия несериозни гаджета, покрай които неусетно навърши двадесет и шест. Бе очарована от шотландския акцент, късо подстриганата черна коса и леко налудничавия поглед, който проблясваше иззад очилата с метални рамки. Дори името му й се струваше съблазнително. И не след дълго реши, че това е човекът, за когото ще се омъжи. Имаше безброй знаци.