Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Лъжлива кучка!

— Не ми говори така — ледено каза Кетрин. — Как смееш?

Хвърли му презрителен поглед трета степен и Лоркан се сви стреснато.

— Как смееш да идваш след всичко, което ми причини преди дванайсет години?

Последва поглед четвърта степен и Лоркан остана без дъх. Кетрин приличаше на побесняло животно.

— И как смееш да се държиш, сякаш не си направил нищо лошо?

Тя си пое дълбоко дъх, стисна зъби и му хвърли прочутия си поглед „Медуза“. По ужасеното му изражение разбра, че е успяла. Лоркан бе обезумял от страх. Тази жена беше въплъщение на злото. Стана.

— Кучка!

Лоркан мина покрай Тара, която стоеше в коридори като куче пазач.

— Кучка! — изсъска отново той.

— Малоумник! — жизнерадостно му отвърна тя.

Роджър от долния етаж едва не получи инфаркт от затръшването на вратата.

Тара и Кетрин се спогледаха и избухнаха в смях.

— Ужасно се радвам, че използвах погледа „Медуза“ — похвали се Кетрин. — Особено като се има предвид, че винаги, когато го упражнявах, си мислех за Лоркан.

— Чудесно! Ще звъннеш ли на Джо сега?

— Смяташ ли, че трябва да забравя за Анджи?

— Кетрин!

— Добре, добре. Вече забравих.

Лоркан пое по студената тъмна улица, изпълнен с ярост и възмущение. Каква нахалница бе тази жена! Как смееше? Беше тръгнал да я сваля само за да си го върне на онзи хубавец Джо Рот, а и защото бе отегчен. В противен случай никога не би позволил дори да го видят с нея.

Не мислеше да замени Ейми с нея, нали? Разбира се, че не! Добре, трябва да признае, че е хубавичка и би я изчукал набързо, а и искаше да узнае какво е станало с бебето им. А и коя би решила да абортира? При това неговото бебе! Само луда можеше да го направи!

Лоркан удобно забрави, че бе от мъжете, които се спасяваха светкавично, когато се случеше нещо подобно.

Сребристосиня „Карман Джиа“ профуча покрай него и го разсея за момент. Обичаше хубавите коли. В следващия миг позна Кетрин зад волана и забеляза, че му показва среден пръст!

Какво ставаше? Накъде отиваше светът?

Продължи напред, разгневен от факта, че го бяха отхвърлили. Никога преди не му се бе случвало. Беше на тридесет и девет години и откакто се помнеше нито една жена не му бе отказвала. Прокара нервно пръсти през косата си и застина на място. Светлината на уличната лампа разкри цяла топка в ръката му. Мамка му!

Преди минути една жена го бе отхвърлила. Косата му капеше. Нямаше работа. Внезапно яростта му се изпари и той се почувства ужасно стар. Изморен, съсипан и депресиран.

После се сети заЕйми. Сладката Ейми. Търпелива, мила, вярна. Тя нямаше да го отхвърли. Щеше да го приветства с отворени обятия, да облекчи болката му, да го развесели. Защо въобще бе решил да я освободи от присъствието си? Сигурно е бил временно откачил!

Забърза към дома й. Да сваля Кетрин бе истинска лудост. А и онова момиче Диди, с което се бе видял по-рано вечерта! Ейми беше много по-красива. Всъщност, като се замислеше, май… май обичаше Ейми.

Лоркан ускори крачка. Искаше му се да има пари за такси. Струваше му се адски важно да види Ейми веднага, да й разкрие чувствата си. Бе убеден, че никога повече няма да се ожени, но сега искаше един спокоен рай с Ейми. Място, където да положи изморената и оплешивяваща глава. Можеше дори да си родят няколко дечица. Щеше да се откаже от актьорството и да си намери добра работа.

Видя празно такси и му махна. Ейми щеше да го плати.

Таксито спря пред дома й и Лоркан каза на шофьора:

— Изчакай ме една минутка. Отивам да взема пари от приятелката си.

— Остави си якето като залог.

— Ще се върна след секунда.

— Якето остава тук.

— Добре де.

Ейми отвори на третото позвъняване. Беше по хавлия. Очевидно я бе събудил.

— Здрасти! — равнодушно каза тя.

— Здрасти! — мило й се усмихна Лоркан.

Не можеше да спре да се хили, защото бе адски щастлив, че вижда красавицата си, ангелчето си, жената, която обичаше.

Ейми продължи да стои на вратата, затова той попита:

— Мога ли да вляза?

— Не.

— Бебчо, ужасно съжалявам. За онази вечер и онова момиче Кетрин. Само се шегувах и флиртувах. Знаеш какав сьм.

— Да, знам какъв си — потвърди тя. — Бенджи ми разказа всичко.

Бенджи се появи в коридора зад нея.

— Здрасти, Бенджи! — разсеяно го поздрави Лоркан, после се завъртя към Ейми. — Трябва да поговорим — обещаващо й се усмихна той. — Може да чуеш нещо интересно. Ще ти хареса. — Раздразнено забеляза, че Бенджи все още се мотае в коридора и се намръщи. — Двамата с Ейми трябва да поговорим — заяви Лоркан решително.