Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Съжалявам, че проявявам жестокост, Кетрин, но и ти би постъпила по същия начин — каза Тара. — Всъщност правила си го безброй пъти, когато ме спираше да отида при Томас.

— Сега е различно — неубедително отвърна Кетрин.

Далеч от физическото присъствие на Лоркан главата й започна да се прояснява. Кетрин се почувства унизена и омърсена от мисълта, че почти бе капитулирала.

— Лоркан Ларкин е гадно копеле — настоя Тара. — Виж само как се отнася с приятелката си. Припомни си как постъпи с теб. И ще го направи отново. Лоркан е най-голямата грешка, която някога си допускала.

— Но е любимата ми грешка.

— Той е гадняр. Не разбирам защо въобще го пусна да влезе. Признавам, че е хубав и вероятно все още си падаш по него, но помисли какво ти причини!

— Мислех, че ако го видя отново, ще успея да преодолея миналото си — оправда се Кетрин. — Животът ми е пълен провал и всичко се дължи на него. Смятах, че ако е мил с мен, а аз се държа лошо, най-после ще се почувствам добре.

— Животът ти не е провал! — разгорещено възрази Тара. — Миналото е преодоляно. Просто не го осъзнаваш. Ако може ше да се видиш през моите очи! Имаш чудесна работа, великолепна кола, добри приятели. А най-важното е, че имаш прекрасна връзка. Двамата с Джо сте родени един за друг! Излизаш с него от пет месеца и той е луд по теб. Ти също си луда по него.

— Рано или късно и той ще ме изостави — тъжно каза Кетрин. — Винаги го правят.

— Той няма да го направи. Познава те добре и те обича.

— Защо този път да е различно?

Тара трескаво затърси логично обяснение.

— Може да е заради Финтан. Ти толкова се тревожеше за него, че не ти остана време да се държиш като невротичка.

Това бе удар на посоки, но Кетрин кимна бавно.

— Може и да си права. Господи, наистина мисля, че си права!

— Ако не се стегнеш бързо и не разкараш онзи кретен Лоркан, ще загубиш Джо.

— Ще загубя Джо — повтори Кетрин. Мисълта да остане без него я разтърси. Не можеше да я понесе.

Заляха я мили спомени. Нощта, когато двамата с Джо се опитаха да сготвят вечеря и едва не запалиха кухнята му. Безкрайните часове, които Джо посвещаваше на Финтан. Упоритите му опити да поправи колата й. Нежното му съчувствие, когато му разказа за баща си. Милите подаръци, които й правеше. Животът им заедно. Припомни си как го бе утешавала, когато „Арсенал“ падна с пет на нула от „Челси“. Фъстъченото масло, което държеше в хладилника, защото веднъж Джо бе споменал, че го харесва. Усилията, които бе положила, за да научи правилата във футбола, защото смяташе, че това ще му достави удоволствие.

Преди да срещне Джо, животът й бе студена, стерилни бяла страница, а сега всичко бе обляно в ярки вълшебни цветове. Не можеше да се върне назад. Това щеше да я убие. Внезапно осъзна колко се бе променила. Бе пълна лудост дн захвърли всичко това заради човек, който с лека ръка щеше да я унищожи. Стори й се, че се събужда от сън, в който най-откачените неща изглеждат логични.

— Знаеш ли, Тара — учудено каза тя. — Мисля, че си права. Връзката ми с Джо е истинска. Не си въобразявам, нали? Той ме обича. Трябва веднага да му звънна!

— Амин! — ухили се Тара и кимна към всекидневната. — Проблемът е, че един червенокос кретен вътре чака да бъде обслужен.

— Какво да правя с него? Ще го разкараш ли вместо мен?

— Не бих се доближила до него, дори да умира, кажи му да се маха.

— Толкова ли е просто? Това е човекът, който ме заряза, когато забременях от него! Не може ли поне да го разстроя малко? Съвсем мъничко?

Тара се замисли, после кимна неохотно.

— Добре, но внимавай. Близкият контакт с него може да ти завърти главата. Ако не излезеш до пет минути, ще дойда да те извлека насила оттам.

Кетрин се ухили щастливо. Дори не й се налагаше да мисли какво ще каже. Беше се упражнявала наум поне милион пъти.

— Е, докъде бяхме стигнали? — мило попита тя, когато влезе във всекидневната.

— Дотук — усмихна се той, като погали косата й и придърпа лицето й към своето.

Притисна устни в нейните, но преди да успее да я целуне, Кетрин се отдръпна.

— Не.

— Не? — изненада се Лоркан.

— Съжалявам — въздъхна тя с лицемерно съжаление. — Просто не си падам по теб.

— Ка…

— Не си мъжът, който беше преди. А и знаеш ли какво — погледна го тя внимателно, — косата ти капе.

Лоркан пребледня.

— Това е заради онази лесбийка, приятелката ти, нали? — вбесено каза той. — Всичко беше наред, преди да отидеш до банята.

— Не беше. А и няма нищо общо с нея. Просто вече ти липсва сексапил — усмихна се тя. — Съжалявам.