Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Омръзнахме си — каза накрая той.

— Жалко, че не си бяхте омръзнали, когато забременях от теб.

— Така е. Но слушай. Искам да ти кажа, че наистина си разцъфтяла. Винаги си била сладка, но сега си направо великолепна.

Кетрин се канеше да попита за приятелката му, когато Лоркан се протегна и я погали по лицето. Докосването на пръстите му й подейства като токов удар. Всеки нерв в тялото й запя, а разумът й се изпари.

— Станала си невероятно красива жена — каза дрезгаво той.

После нежно прокара пръсти по бузата и челото й. Кетрин седеше със затворени очи, неподвижна като статуя. Знаеше, че пропуска възможността да го отблъсне грубо, но не можеше да помръдне.

— Седни до мен — потупа канапето Лоркан.

Кетрин поклати глава.

— Хайде де — ухили се той похотливо.

Гърбът го заболя да се навежда постоянно към нея. Всъщност, напоследък му се случваше доста често и май трябваше да отиде на лекар.

Не подозираше, че Кетрин ще се съпротивлява така упорито. В събота вечер му се стори, че е готова да се хвърли веднага в обятията му. Но явно желанието бе отстъпило място на гнева. Е, налагаше се да използва тежката артилерия.

— Знаеш ли, Кетрин с „К“ — започна той, като прикова влюбен поглед в нея. — Никога не можах да те забравя.

— Не ти вярвам.

— Истина е.

Тя отново поклати глава.

— Кълна се в Бога, че е истина — каза той сериозно. — Беше много специална за мен и ако не бях женен…

Искреността му стопли сърцето й.

— Ще дойдеш ли най-после да седнеш до мен? — нежно я подкани той.

И Кетрин просто не успя да се въздържи. Надигна се сковано като робот и се премести до него. Не разбираше защо го прави. Чувстваше се ужасно объркана. Желанието за отмъщение се смесваше с другите й емоции — сексуалното привличане, което бе усетила още на деветнайсет години, и нуждата да промени развоя на личната си история.

Веднага щом се настани до него, Лоркан притисна огромните си ръце към лицето й, сякаш се канеше да я целуне. Кетрин си помисли, че би трябвало да го фрасне в бъбреците или да му залепи звучен шамар, но всичките й грижливо разработени сценарии се изпариха. Гневът и желанието за мъст се стопиха. А мисълта, че Лоркан все още я желае, подейства като мехлем върху наранената й душа.

Но искаше да узнае нещо. Какво ли беше то? А, да!

— Ами приятелката ти? — попита тя.

— Не мисли за нея — спокойно отвърна Лоркан, като я погледна влюбено, сякаш бе единствената жена на света. — Всичко свърши.

После се приготви да й приложи коронния си номер. Целувката, на която жените никога не успяваха да устоят.

Парализирана от ужас, Кетрин загледа учудено как се приближава към нея, но тъкмо преди да я зашемети със страстта си, той добави небрежно:

— Тя не беше нищо специално.

Не беше нищо специално!

Думите отекнаха в главата й. Внезапно осъзна, че ако навремето съпругата на Лоркан бе разбрала за връзката им, той щеше да каже същото! „Хей, онази Кетрин ли? Не се тревожи, не означаваше нищо за мен. Не беше нищо специално.“

Изведнъж се сети за Джо. Той не би й причинил подобно нещо. Не би го причинил на никого.

Лоркан се приближи още повече и най-после устните му докоснаха нейните. Тя скочи стреснато и каза:

— Трябва да отида до банята.

За нейна изненада Лоркан не протестира. Но доволният му поглед говореше, че според него тя просто отива да си измие зъбите, преди да го целуне.

Кетрин се отправи към вратата с разтреперани колене. А веднага щом я затвори, Тара се хвърли към нея и я набута в банята.

— Какво става там? — прошепна истерично Тара.

На лицето на Кетрин се изписа паника.

— Не знам.

— Искам да ти напомня, че той дори не помнеше името ти в събота вечер. А още не може да си спомни фамилията ти, иначе щеше да намери телефона ти в указателя. А и защо идва толкова късно? Къде беше досега? Не ми казвай, че е имал делови ангажименти, защото знам от Ейми, че е безработен. А като говорим за Ейми…

— Между тях е свършено — измънка Кетрин. — Той ми го каза.

— И ти му повярва? Господи, извиненията му трябва да са били страхотни.

Кетрин се поколеба за секунда, но това бе достатъчно за Тара.

— А, не! — ахна тя. — Значи дори не се е извинил? Мамка му!

Кетрин пребледня като мъртвец.

— Имам предвид… аз мислех… — Наистина нямаше никакво оправдание. Тара беше права.

Лоркан не й се бе извинил. А тя почти му бе позволила да я целуне. Как можеше да допусне подобно нещо? Тя трябваше да владее положението, а не той. Но се чувстваше безпомощна и унижена както някога в кръчмата преди повече от дванайсет години. Лоркан я бе объркал с красотата си и нежните думи и тя вече не разсъждаваше трезво. Старата история се повтаряше.