Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

На вратата се позвъни и двете скочиха.

— Кой, по дя… — извика Тара. — Дванайсет без десет е.

Кетрин се изчерви.

— Мисля, че е за мен — промълви тихо тя.

— Кой? Джо ли?

Беше Лоркан.

— Не мога да повярвам! — ахна Тара, когато Кетрин натисна бутона на домофона.

Каква наглост от негова страна! Значи Кетрин не бе толкова луда все пак.

Кетрин отвори вратата. Коленатай се разтрепериха, когато го видя. Висок, силен и мъжествен. Преценяващият поглед на тъмните му очи я върна дванайсет години назад. Арогантното отмятане на лъвската му грива също не се бе променило.

— Влез! — каза тя. Опита се да събуди желанието си за отмъщение, което почти се бе изпарило при вида на хипнотизиращата му красота.

Лоркан влезе пред нея във всекидневната, където Тара чакаше с мрачно лице.

— Здрасти! — студено го поздрави Тара. — Не те очаквахме.

— Струва ми се, че Кетрин ме очакваше.

Многозначителната усмивка на Лоркан, изпълнена със съжаление, намекваше на Тара, че ако не бе зает с приятелката й, веднага щеше да започне да я сваля.

— Откъде намери телефонния номер? — попита Тара, без да се впечатли.

— Не съм звънял — отговори той и отново й се усмихна ослепително.

— Разбирам.

— Тара, имаш ли нещо против… — заекна Кетрин.

Тара изфуча вън от стаята, учудена на гнева си. Лоркан беше пълен кретен. Всеки можеше да го види. За пръв път осъзна защо са се ядосвали приятелите й, когато са я гледали да се влачи с неподходящи мъже.

Вратата се затръшна. Кетрин и Лоркан седнаха — той на канапето, а тя на креслото — и се погледнаха.

— Така — каза той.

— Да — съгласи се тя с разтреперани устни.

Из главата й запрепускаха диви и объркани мисли. Още не можеше да повярва, че Лоркан седи срещу нея.

— Защо си тук? — попита тя заядливо, което й струваше огромно усилие.

В една от любимите й фантазии Лоркан започваше бурни обяснения от рода на: „Никога не успях да те забравя. Най-голямата грешка в живота ми бе, че те пуснах да си отидеш. Да забравим последните дванайсет години. Загубихме толкова много време…“ А тези излияния щяха да й дадат възможност да го осветли за всички начини, по които можеше да си завре чувствата в задника.

Но вместо да се впусне в обяснения, Лоркан каза самоуверено:

— Чудесно е, че пак се срещнахме. Можем да наваксаме пропуснатото. А и ми се иска да знам… — престорено свенливо добави той, приковал блестящите си очи в нея. — Иска ми се да знам какво стана с бебето.

Странно защо гневът й се изплъзваше. Трябваше да е бясна, че чак сега Лоркан питаше за детето си, но вместо това изпита известно облекчение.

— Кажи ми — настоя той. — Роди ли го? Мога ли да го видя?

Кетрин поклати глава.

— Аборт ли направи?

— Не — отговори тя след кратко колебание.

— Не?

— Пометнах.

— Но възнамеряваше да абортираш, нали?

Кетрин кимна засрамена.

Е, значи нямаше дете. Лоркан се успокои. Не знаеше какво въобще го накара да попита. Вероятно се бе поблазнил от мисълта, че някъде може да има прекрасен син. Но пък кой се нуждаеше от подобна отговорност?

— Е, значи всичко е ясно.

Нещата не вървяха, така както Кетрин си ги бе представяла. Беше си фантазирала как ще се изсмее презрително на нежните му думи, а ако опиташе да я сваля, щеше да го изгледа свирепо и да го засрами: „Казвала ли съм, че можеш да ме докоснеш? Сексуалният тормоз е престъпление.“ Но сега не можеше да направи абсолютно нищо. Шокът от присъствието му я вцепени.

Нужни й бяха огромни усилия, за да си възвърне самобладанието.

— Гледах те по телевизията, когато се прибирах в Ирландия през отпуската си — студено му се усмихна тя. — Ролята беше адски подходяща за теб. Всъщност играеше самия себе си.

— Ха-ха!

Героят на Лоркан бе двуличен женкар, който се отнасяше грубо с приятелките си.

— Хей, всеки прави каквото може!

— Но вече не се появяваш по телевизията.

— Не, писна ми.

Лоркан се зачуди нервно дали Кетрин знаеше за провала на кариерата му през последните години.

— Аха! — подсмихна се тя коварно. — А какво стана с жена ти?

— Разделихме се.

Това стана по времето, когато Лоркан започна да печели добри пари, но нямаше защо да го споделя с Кетрин.

— Защо?

— Такъв е животът. Нещо печелиш, друго губиш.

— Защо се разделихте?

Лоркан се размърда нервно. Искаше му се Кетрин да млъкне. Дори сега, след всичките изминали години, помнеше колко е упорита. Щом захапеше някоя тема, нямаше начин да се отървеш.