Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Да, той има чудесно тяло — съгласи се Сандро.

— Стига вече! Харесвам го, но не съм готова — прекъсна ги Тара, после затърси подходящите думи. — Искам да излизам с много мъже. Да се забавлявам. Толкова дълго ми липсваше свободата, че сега не искам да се отказвам от нея.

— Рави може да не те дочака.

— Не ми пука, Финтан. Наистина не ми пука.

— Великолепно! — усмихна се той. — Много ми харесваш.

На около пет километра от тях течеше див скандал. Ейми крещеше на Лоркан. Беше изтощена от няколкото месеца обиди и пренебрежение, наглият му флирт със съквартирантката на Тара се оказа последната капка.

Скандалът продължи до късно през нощта и се възобнови рано на следващата сутрин.

— Как можа да ме унижиш така? — извика тя с изкривено и обляно в сълзи лице.

— Как ли? — провлече той. — Лесно. Не забеляза ли? Просто флиртувах с друго момиче.

— Защо? Не разбирам. Защо си с мен, щом само искаш да ме нараняваш?

— Защото е толкова лесно.

Гласът й се повишаваше все повече.

— Защо постъпваш така? Какво искаш от живота?

Този въпрос му бе задаван хиляди пъти. Лоркан се замисли дълбоко. После отвори уста, ухили се жестоко и отвърна:

— Лек за СПИН.

Последният път, когато въпросът му бе зададен от Колийн, аптекарка с разбито от него сърце, бе отговорил нагло: „Какво искам ли? Жена, която се чука като заек, а в два сутринта се превръща в пица.“

Но остроумните му отговори се изчерпваха. Е, жените не можеха да ги сравнят, но бе въпрос на гордост да не използва един два пъти.

— Вън! — извика Ейми, като се надигна и посочи вратата. — Изчезвай!

Лоркан се засмя небрежно.

— Много си красива, когато си ядосана.

Долна лъжа. Ейми приличаше на вещица в момента.

— Вън! — повтори тя.

— Имаш ли акции от „Бритиш телеком“?

Ейми го изгледа учудено.

— Питам, защото печалбата им ще стане астрономическа, когато започнеш да ми звъниш и да ме молиш да се върна — нагло обясни той.

— Вън!

Лоркан тръгна към вратата, но не се сдържа и каза:

— След около половин час ще си бъда у дома. Изчакай с първото си обаждане дотогава.

Понесе се към метрото, доволен от духовитите си забележки. Но не след дълго настроението му се развали. Защо ли трябва? Когато играеше ролята на гадния тип, страхотно се забавляваше. Но сега се зачуди дали не трябва да постъпи почтено и да остави Ейми на мира. Реши, че е редно да мине към друга жена. А и май вече бе срещнал подходящата…

Време бе да се замисли за живота си.

— Хей! — засмя се тихичко той. — Сигурно пораствам.

Ейми грабна телефона и набра. Но не номера на Лоркан.

Кетрин не отиде на работа в понеделник. Помоли Тара да звънне на колегите й вместо нея.

— Защо? Болна ли си?

— Нещо такова.

— Не изглеждаш болна.

— Ще го направиш ли или не?

— Защо не искаш да отидеш на работа? Никога преди не си го правила.

— Не мога да погледна Джо.

— Защо не поговориш с него? Толкова много те обича.

— Моля те, Тара!

— И защо не искаш да излезеш от къщи? Не си излизала от събота вечер.

— Моля те, Тара, моля те!

Трескавият тон на Кетрин ужаси приятелката й. Тара не разбираше какво става, но бе много уплашена. В душите на Кетрин бушуваха диви страсти. Тара не искаше да я оставя сама. Бог знае какво можеше да се случи. Страхуваше се, че Кетрин дори може да помисли за самоубийство. Нещо не бе наред. Проблемът бе започнал в събота вечер, но очевидно Джо не бе причината, а само невинен свидетел.

— Моля те, Тара!

— Добре.

Чувството за безпомощност я съсипваше.

През деня Тара и Джо не спряха да звънят на Кетрин. А когато се прибра от работа, завари Кетрин облечена и гримирала.

— Излизаш ли? — попита Тара с надеждата, че Кетрин има среща с Джо.

— Не.

— Аха! Е, чудесно е, че си си направила труда да се издокараш заради мен.

— Ха-ха!

— Ха-ха на теб.

Прекараха странна, напрегната вечер, като се опитваха да гледат телевизия и да си представят, че Джо не звъни на всеки половин час да оставя съобщения.

Тара непрестанно поглеждаше приятелката си. Напрегнатият й вид, съчетан с фризираната коса и грима, казваше нещо. Внезапно Тара загря.

— Чакаш го, нали?

Кетрин се завъртя нервно към нея. Очите й гледаха уплашено.

— Какво? — заядливо попита тя.

— Чакаш Лоркан. Затова не излизаш от къщи. Лоркан няма телефона ти, но знае къде живееш, а ти се страхуваш да не го изпуснеш.

Кетрин не отговори и Тара разбра, че е права. Сърцето я заболя заради лудостта на приятелкатай. Скочи от мястото си и седна точно срещу нея.