Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

Лоркан въздъхна.

— Грешиш.

Отново й се стори, че ще припадне.

— Нямах предвид законна раздяла — опита да се хване за сламката тя. — Но не сте заедно, нали?

— Живеем заедно, ако това имаш предвид — отвърна Лоркан, като погледна вратата и се зачуди след колко време щеше да се отърве.

— Какво искаш да кажеш? — изкрещя Кетрин. — Идвала съм у вас и там нямаше жена.

Беше заминала.

— Заминала? — замаяно повтори Кетрин, като си припомни цветята, саксиите и вазите, които украсяваха апартамента.

— Да. Винаги, когато си идвала у дома, тя не беше в Лимерик — потвърди Лоркан.

Кетрин занемя. Беше станала любовница на Лоркан! Любовница! Как е възможно?

В подобни моменти на Лоркан му се искаше да си бе държал оная работа в панталона. Да, връзката с Кетрин бе приятна — тя бе сладко хлапе. А и се бе възхищавал на собствения си майсторлък, докато я прелъстяваше. Но вече не бе сигурен, че всичко това си струваше. А и бременността! Каква бъркотия! Бъркотия, от която искаше да се измъкне колкото се може по-бързо.

Макар и замаяна от ужас, Кетрин видя разрешението на проблема.

— Ще трябва незабавно да напуснеш жена си. Хайде — каза тя делово. — Ще дойда с теб дай съобщим. Отиваме още сега.

Кетрин протегна ръка към сакото и чантата си, а Лоркан се паникьоса. Не искаше да напуска жена си. Поне не сега. Въпреки честите си изневери, бе привързан към Фиона. Подхождаха си. Да не говорим, че тя го издържаше.

Ужаси се от мисълта да живее с Кетрин, и на всичкото отгоре с бебе. Щяха да го заклещят някъде в предградията и да го накарат да коси трева, да ходи на църква, да сменя пелени, да боядисва стаи и разни други такива гнусотии. А Кетрин щеше да ходи на кафе у съседките, да разглежда списания за обзавеждане и да се фука с постиженията си в цветарството. Нещата, които първоначално го бяха привлекли към нея, сега го задушаваха.

А и вече бе получил от нея онова, което искаше. Тръпката от лова бе изчезнала и оставаше само досадата.

— Не — твърдо възрази той. — Остави Фиона на мира.

Кетрин обезумя, когато го чу как се опитва да предпази жена си. Никога не бе изпитвала толкова силна болка.

— Няма да ми кажеш, че я обичаш, нали? — заекна тя.

Лоркан не бе възнамерявал да го прави, но внезапно това му се видя чудесна идея.

— Разбира се, че я обичам. Тя ми е съпруга.

— Не е възможно. Ти обичаш мен.

Той не отговори и Кетрин настоя:

— Обичаш ме, нали? Каза, че ме обичаш.

— Знам, че го казах, но… Съжалявам! Слушай, държа на теб, ти си много привлекателна… Съжалявам. Отново се проявих като лошо момче и…

— Отново? Значи и преди си го правил? Не съм първата?

Той кимна. Естествено, че не беше първата.

— Но съм специална, нали? — запита тя с надежда, че нещата ще се оправят.

— Съжалявам — повтори Лоркан. — Ти си мило момиче и наистина съжалявам.

Преди Кетрин да успее да осмисли зловещите му думи, мозъкът й се изпълни с нов ужас. Случваха й се толкова много лоши неща едновременно, че не знаеше с кое да се захване първо.

— Но аз съм бременна — истерично извика тя.

Господи, каква бъркотия, помисли си Лоркан притеснено. Дори не можеше да й каже да абортира, защото нямаше никакви пари, за да й помогне.

— Какво ще правя? — умолително попита Кетрин.

— Не съм аз този, който очаква бебе — грубо отвърна той.

— Какво искаш да кажеш?

— Проблемът си е твой. Не исках да стане така. Предложих ти да вземем мерки, но ти отказа. Така че, прави каквото искаш. Роди го. Не го раждай. Твоя си работа.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

Разбира се, знаеше какво точно иска да й каже, но се надяваше да греши.

— Мисля, че е най-разумно да не се замесвам в това — промълви Лоркан, като изпита гордост от нежния начин, по който го бе казал.

— Трябва — изплака тя. — Неизбежно е. Ще се наложи да напуснеш жена си и…

— Слушай, Кетрин, не мисля…

— Това не е моето име — бързо го прекъсна тя, а когато видя объркания му поглед, добави: — Аз съм Кетрин с „К“. Това е специалното ти име за мен. Кажи го.

— Кетрин — повтори твърдо той, — най-добре е да се разделим.

— Не! Не ме оставяй!

— Така е най-разумно.

— За теб може да е така, но аз как ще се оправя?

— Ще се оправиш — бързо отвърна той и й обърна гръб. — Всичко ще е наред.

— Моля те, моля те…

Но Лоркан стана от стола. Искаше да я напусне. Кетрин осъзна, че ако всичко приключеше сега, никога повече нямаше да го види.

Опита се да се отдалечи от масата, но тя го държеше здраво за ръката и той я повлече след себе си. Столът се преобърна, а Лоркан се опита да се отскубне. Кетрин се удари в ръба на масата, но не усети болка. Останалите клиенти се вторачиха любопитно в тях. Лоркан й говореше нещо. Жестоки, груби думи. Махай се! Остави ме на мира! Халбата му падна на пода и бирата се разля по излъскания под. Барманът забърза към тях.