Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

Кетрин небрежно сви рамене.

— Това има ли нещо общо със срещата ти с Лоркан? — разтревожи се Тара. — Не се надяваш пак да се събереш с него, нали? Това ще е пълна лудост!

— Знам.

— Минаха дванайсет години и половина. Цял живот. Той си има приятелка, а ти имаш Джо.

— Ако Джо се обади, няма да говоря с него — ледено каза Кетрин. — Ясно ли е?

— Докога?

— Аз ще реша докога.

— Но…

— Това е моят апартамент.

Край на разговора.

Джо звънна няколко пъти на следващата сутрин и всеки път оставяше съобщение на телефонния секретар.

— Кетрин, моля те, говори с мен!

Тара усети, че сърцето й се къса, докато слушаше умолителния му глас.

— Хайде! — каза тя в два часа. — Отиваме при Финтан.

— Да излизаме? — стресна се Кетрин. — Няма да изляза.

— Защо не? Не искаш ли да видиш буците му? Или по-скоро липсата им?

— Не днес.

— Но, Кетрин, от шест месеца чакаме състоянието му да се подобри. И най-после това стана. Не ти ли пука?

— Пука ми, но не искам да ходя днес. Съжалявам. Много съжалявам — добави тя с престорена искреност.

— Кетрин, моля те, позволи ми да ти помогна. Държиш се адски странно. Поговори с мен.

— Отивай сама. Целуни Финтан от мен. Ще го видя скоро.

Тара най-после излезе, потънала в мрачни предчувствия, а Кетрин въздъхна облекчено.

Радваше се на самотата си. Знаеше, че поведението й е странно. Струваше й се, че се гледа някъде отдалеч, но е безсилна да се намеси. Беше фантазирала безброй пъти за Лоркан и сега не можеше да повярва, че й е бил доставен в собствения й дом. Шокът беше невероятен. Бяха изминали толкова години, но отношенията им си оставаха недоизяснени. А тъй като миналото оформяше настоящето, то се оказа по-важно.

През годините си бе представяла срещата им по много сценарии. В повечето Лоркан се тръшкаше и се извиняваше, а тя го караше да страда известно време и после му прощаваше. Или пък той нагло смяташе, че може отново да я омае, а тя го съсипваше с презрителни погледи и реплики.

Бе твърдо решена, когато Лоркан се върне, а той щеше да го направи в следващите един-два дни, тя да контролира положението. Краят на връзката им щеше да бъде пренаписан, този път както тя искаше. Макар и да не бе сигурна дали ще е онзи, в който го отхвърля презрително, или другият — разходка по залез с него. Или и двата.

Бе напълно убедена само, че сегашният край не я удовлетворява. Спомените от последната ужасна сцена с него я накараха да потръпне.

— Трябва да се оженим — каза Кетрин, приковала очи в лицето му.

— Защо?

Тя замълча за момент и огледа кръчмата. Беше решила, че е най-добре да му съобщи новината на обществено място, но вече не бе толкова сигурна.

— Защото — преглътна тя и едва продължи с разтреперан глас, — защото ще имам бебе.

Знаеше, че Лоркан няма да побегне, но все пак се притесняваше, тъй като бе чувала митовете за мъже, които бързо се оттеглят в подобни деликатни моменти. Но се успокои с мисълта, че мъжете бягаха само от глупави невнимателни момичета.

— Кажи нещо — подкани го тя разтревожено. — Ядосан ли си? Нямаш право да се ядосваш. За танго са нужни двама.

Лоркан не изглеждаше ядосан, а само изморен.

— Не мога да се оженя за теб — каза той накрая.

— Защо? — извика тя, а лицето й пребледня.

— Защото — въздъхна той — вече съм женен.

Кетрин едва не припадна. Ушите й забучаха, а кръчмата изведнъж се превърна в горящ ад. Лицето на Лоркан също се промени. Красивата му уста се изтъни до жестока черта. Елегантният му нос се изостри. Очите му запламтяха като червени въглени.

— Не разбирам — прошепна тя.

— Вече съм женен — грубо повтори той, защото чувството за вина разваляше настроението му. — Не мога да се оженя за теб, защото вече съм женен.

— Не е възможно да си женен — настоя тя, опитвайки се да прогони кошмара. — Никога не си ми го казвал.

— О, я стига! Ти знаеше.

— Не съм. Никога не бих… стигнала до… направила…

— Аха, разбирам! Искала си да ме принудиш да се оженя за теб, като забременееш — обвини я Лоркан.

— Не е вярно! — защити се тя. — Но мислех, че щом спим заедно, ще се ожениш за мен.

— Е, не съм възнамерявал да го правя. А и не мога — добави той по-нежно.

— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам — промълви Кетрин, притиснала в лицето си ръце.

Кетрин Кейси не можеше да забременее от мъж, който не искаше да се ожени за нея. Това не влизаше в плановете й.

— Ще трябва да заживеем заедно — каза най-после тя. Не беше идеалният вариант, но щеше да свърши работа. — Още отсега. Нали си разделен с жена си?