Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Чуй ме! — искрено започна тя. — Моля те, Кетрин, погледни ме!

Кетрин бавно повдигна очи към нея.

— Ще се опитам да ти набия малко разум в главата — продължи решително Тара. — Лоркан е първата ти любов. Човек никога не забравя първата любов. Беше много млада и невинна. А той е много красив, което влошава нещата. Сигурна съм, че за теб е било шок да го видиш в събота вечер. Нормално е да се чувстваш странно. На всички ни се случва. Сигурна съм, че и аз ще се разстроя, ако видя Томас. Но животът продължава. Особено за теб, тъй като имаш Джо.

Лицето на Кетрин потръпна при споменаването на Джо, после възвърна мрачното си изражение.

— Стига, Кетрин, било е толкова отдавна! Давай напред и забрави. Това е най-разумното. Хей, дори аз превъзмогнах Томас. Щом аз мога да го направя, значи всеки може!

— Не си забременявала от Томас — едва промълви Кетрин.

Тара замълча.

— А и Томас не беше женен — добави сухо Кетрин.

— Да не искаш да ми кажеш… — заекна Тара, когато осмисли думите й. — Забременяла си от Лоркан? И той е бил женен? Когато беше на деветнайсет?

Мъртвият безнадежден поглед на Кетрин казваше всичко.

— Господи, Кетрин! Защо не сподели с нас?

Кетрин се вторачи в нея, като се опитваше да намери подходящите думи. Как можеше да обясни ужаса на тогавашното си положение? Млада, самотна и бременна! Адът, в който бе пропаднала? Агонията от раздялата с Лоркан?

А най-ужасната истина бе, че след като остана сама и очакваше бебе от женен мъж, значи се бе превърнала в майка си. Майката, на която цял живот се бе стремила да не прилича.

Деветнайсет години смирение, изгладени дрехи, изрядни домашни и благоприличие не й бяха помогнали с нищо. А и бе почти на същата възраст. Майка й била на двайсет, когато забременяла.

— Моля те, разкажи ми всичко — разтревожено каза Тара. — Знам, че ти е ужасно трудно.

— Не толкова трудно, колкото беше тогава — отвърна Кетрин през зъби. — Нямаш представа колко ми се искаше да не съм бременна. Лежах, гледах си корема и ми се искаше да вия.

— Защо?

— Защото някъде там в мен растеше унищожението на живота ми. Непознато дребно човече, което щеше да ме съсипе. Никога не съм се чувствала толкова безпомощна. Струваше ми се, че собственото ми тяло се е превърнало в затвор. И нямаше начин да се измъкна.

Тара кимна тъжно.

— Исках да се изкормя. Мечтаех да съм на мястото на момичето в цирка, което го режат на три. Копнеех нежеланата част от мен да изчезне.

Тя погледна измъчено Тара и й разказа как понякога деряла кожата си в отчаян опит да се освободи.

— Направи ли аборт? — тихо попита Тара.

Аборт.

— Знаеш, че не вярвам, по-скоро не вярвах в това.

Кетрин не можа да погледне Тара в очите. Припомни си как в училище бе пригласяла на монахините, че абортите са убийство и никой няма право да лишава нероденото бебе от живот. Но всички тези идеи бяха пометени от ужаса, който я бе обзел. Когато Лоркан я заряза, искаше да направи аборт. Не виждаше друг начин да се спаси. Знаеше, че ще гори в ада, но не й пукаше. Вече бе в ада.

Ако можеше да се отърве от бебето, щеше да стане най-добрият човек на света. Щеше да води праведен живот. Знаеше, че много момичета забременяват, раждат бебетата си и ги обичат. Но тя, Кетрин Кейси, бе различна. Струваше й се, че бременността е наказание за момичетата, които водеха безпътен и развратен живот. А тъй като винаги се бе държала добре, смяташе, че това не може да се случи и с нея. Не го заслужаваше.

— Кетрин — меко каза Тара. — Хайде, Кетрин.

— Не можех да го споделя — призна тя с разтреперан глас. — Никога не съм се чувствала толкова самотна.

— Можеше да го споделиш с мен и Финтан.

— Не можех. Ако го признаех пред вас, трябваше да го призная и пред себе си. Исках само всичко да свърши. Беше много по-лесно да затворя вратата към миналото, ако само аз знаех за него.

— Господи, това е кошмарно! — възкликна Тара. — И си го понесла съвсем сама — съжали я тя, после се сети нещо. — Можеше да кажеш на майка си. Тя нямаше да те съди.

— Така е — съгласи се Кетрин мрачно. — Може би дори щеше да се зарадва. И да уреди аборта.

Но Кетрин никога вече нямаше да изпитва морално превъзходство. Достатъчно лошо бе да прилича на майка си, но не и Делия да узнае за това…

— И какво направи? — попита я Тара, убедена, че приятелката й трябва да сподели мъката си с някого.

Кетрин въздъхна тежко и се подготви за ново пътуване до ада.

— Нямах идея как да уредя аборта. Знаех само, че е незаконен в Ирландия и трябва да отида в Англия.