Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Заради теб го направих — намеси се Кетрин.

— Е, вече можеш да спреш.

— Късно е.

— Не е. По-добре късно, отколкото никога. Освобождавам те от обещанието. Всъщност дори не искам да се виждаш с него. Моля те да не го правиш.

— Не можеш да постъпваш така! — извика възмутено Тара. — Тя си купи яке от „Долче и Габана“. Адски предизвикателно бельо. И ботуши от „Прада“. Покажи му ботушите, Кетрин. Вдигни си джинсите. Виж какви токчета, Финтан. И блузата й е от…

Кетрин послушно си вдигна крачолите, като гледаше Финтан объркано. Мисълта да не отиде на срещата с Джо й се струваше непоносима.

— Виждаш ли — горчиво се усмихна Финтан. — Наистина искаш да се видиш с него. Това няма нищо общо с мен. Бях само катализаторът.

В душата на Кетрин се бореха противоречиви чувства. Не беше искала да съблазнява Джо. Е, искаше, но пък сама никога не би направила нищо по въпроса. А и искрено се страхуваше, че състоянието на Финтан може да се влоши, ако не изпълни обещанието си. Но бе принудена да си признае, че дълбоко в душата си бе приветствала молбата му. И сега не искаше да се отказва. Осъзнаваше, че желанието й да излезе с Джо вече нямаше нищо общо с Финтан.

Това я накара да се почувства адски неудобно и внезапно разбра какво бе изпитала Тара, когато й бе наредено да напусне Томас.

— Но защо ме помоли да го направя, щом сега си променяш решението? — учуди се тя.

— Болен съм от рак, скъпа. Мога да правя каквото си искам — изморено отвърна Финтан. — Тогава идеята ми се струваше добра. Наистина. Мислех, че ако двете с Тара живеете както трябва, аз ще се оправя. Лив ми каза, че съм бил в третата фаза на реакцията на лошите новини — пазарлъка.

— Кои са първата и втората?

— Отричане и депресия.

— А сега къде си?

— Четвърта фаза.

— А тя е?

— Самосъжаление. Не е ли очевидно?

— Всъщност не е самосъжаление — възрази Кетрин, която също бе информирана от Лив, — а гняв.

— Все тая.

— Има ли пета фаза? — разтревожено попита Тара.

Какво ли трябваше да очакват занапред?

— Да. Примирение. Но дотогава вече ще съм умрял.

Тара отвори уста, за да протестира, но Финтан я спря.

— Моля те, недей. Мразя да се държат снизходително с мен. Погледни буцата на врата ми, която не се смалява въпреки кошмарната химиотерапия. Аз съм един ходещ тумор. Как искате да разсъждавам? — каза Финтан, после се обърна към Кетрин и добави: — Е, хайде, върви! Излез с Джо и се забавлявай.

Тя се поколеба, не й се искаше да признае, че копнее за срещата с Джо.

— Ако нещата тръгнат добре, ще го доведа при теб — обеща тя.

— Не си прави труда.

— Е, трябва да вървя, иначе ще закъснея.

Кетрин потегли към станцията на метрото, като тракаше нервно с десетсантиметровите си токчета. Опитваше се да върви бързо, за да се освободи от гнева и объркването си.

Тара остана сама с Финтан. Чувстваше се адски неудобно. Очевидно и със Сандро бе така, като се съдеше по начина, по който избягваше да влиза в стаята. Навремето животът на Финтан бе прекрасен и жизнерадостен. Сега се бе превърнал в нещо дребно и безсмислено. Тара се уплаши, че приятелят й всеки момент ще повдигне въпроса за Томас. Наистина той бе освободил Кетрин от обещанието й, макар и по доста неприятен начин, но Тара не знаеше дали и тя се е откачила. Или сега всичко се прехвърляше върху нея. Нямаше сили да го попита.

— Трябва ли да пиеш това? — посочи тя отворената бира на масата.

— Защо? Искаш ли я? Не е ли малко рано?

— Мога да ти задам същия въпрос.

— Но аз съм болен от рак.

Тара въздъхна.

— Точно заради това.

После събра смелост и предложи:

— Искаш ли да опитаме заедно?

— Какво?

— Да си представяме. Както съветва книгата. Нали разбираш, затваряме очи и си представяме, че сме изпълнени със светлина и чистота и…

— Как е Томас? — прекъсна я Финтан.

— Ами… Поговорих с него. Подозирам, че няма желание за брак и не съм забравила, че ме помоли да го напусна. Мисля за това и…

За нейна изненада Финтан отново я прекъсна. При това с думите, с които се бе обърнал към Кетрин.

— Не си прави труда заради мен, скъпа.

— Какво имаш предвид?

— Не ми пука какво правиш. Остани цял живот с Томас, ако искаш.

— Не искаш ли да го напусна?

— Не, Тара. Пет пари не давам. Остани си при него в ролята на изтривалка, каквато си сега. Животът си е твой и можеш да правиш с него каквото си искаш.

— Ясно.

— Животът е гадно нещо — изсумтя Финтан мрачно.

— Значи и аз съм свободна? — колебливо попита Тара.