Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

Томас презрително изсумтя.

— Ще си свали ли най-после железните гащи?

Тара стисна устни. Избухването бе удоволствие, което не можеше да си позволи. Но си помисли, че отношенията им са адски странни за хора, които уж се обичат.

Ама че идиотски живот! Каква тъпа загуба на време!

Почувства се страшно изморена. Беше й писнало от проблеми.

— Сипи ме нещо за пиене — каза тя. — Чаша бяло вино.

Томас стреснато се подчини.

С нея ставаше нещо странно. Но още не бе сигурна какво точно и се страхуваше да разбере.

Тара отдавна се бе примирила с факта, че Томас не иска да има нищо общо с приятелите й. Вероятно точно поради тази причина в събота сутрин, когато подкара към апартамента на Кетрин, за да й помогне да се подготви за срещата с Джо Рот, с лекота остави зад себе си униженията и мрачните предчувствия. Дори й беше приятно, Чувстваше се неловко в собствения си живот, не знаеше какво да мисли, нито как да постъпи. Страхотно удоволствие бе да го зареже за малко.

Пристигна у Кетрин въодушевена и развълнувана.

Приятелката й беше по сутиен и тесни джинси, които подчертаваха плоския й корем.

— Облече ги, защото знаеш колко ми се иска да можех да нося джинси, нали? — весело попита Тара. — Защото много държиш на мен.

— Не. Просто не мога да отида на мач с къса черна рокля — отвърна Кетрин.

— Не е вярно. Искаш да проявиш любезност към дебелото си другарче. Как ми се иска да бях на твое място — каза Тара замечтано. — Да имам стегнат задник и слаби крака. Добре, че си ми приятелка, иначе щеше да ми се наложи да те убия.

Тара се огледа наоколо. Нещо не беше наред. Апартаментът бе изключително разхвърлян, макар че семейство О’Грейди си бяха заминали преди седмица. Килимът във всекидневната имаше нужда от сериозно изтупване, всичко изглеждаше прашно, а мивката в кухнята бе затрупана с мръсни чинии.

— Да, знам — усмихна се Кетрин. — Планирах да почистя основно, когато семейство О’Грейди си заминат, но… ами сега не ми се вижда толкова страшно. Разхвърляно е, но поне е чисто.

Всъщност не беше чисто, но Тара преглътна притеснено и не каза нищо.

— Знаеш ли, липсват ми — призна Кетрин. — Свикнах да живея с тях.

— Но нали те подлудяваха! — възкликна изненадано Тара. — Майло изхаби целия ти лосион „Шанел“.

— Нямаме доказателства, че е бил Майло — защити го Кетрин. — Може да е била Джейн Ан. Или пък Тимъти.

— Майло ухаеше на него. Той има страхотен усет за хубавите неща.

— Да, възприе стила на Лив за нула време — съгласи се Кетрин.

Тара задуши из въздуха.

— Каква е тази странна миризма? Изгорена коса?

Кетрин я погледна с неудобство.

— Май прекалих с машата.

— Господи, наистина си решила да заковеш Джо Рот! И какво ще стане, ако се харесате? Не се ли тревожиш, че апартаментът ти е малко… разхвърлян?

— Купих си ново скъпо бельо — призна Кетрин. — Вече достатъчно изкуших съдбата.

— Ново бельо! — ахна Тара. — Ако до края на живота обуваш различни бикини, пак ще ти останат поне два нови чифта!

— Хайде, пак приемаме, че ще живеем вечно — усмихна се Кетрин.

Тара пребледня.

— Всеки път, когато се сетя за това, се чувствам ужасно. Финтан ще се оправи, нали?

— Може би. Надявам се.

Смъртта надвисна над тях като черна сянка, но след малко Кетрин каза:

— Хайде, ела ми помогни да се издокарам!

Тара се изпълни с вълнение въпреки мрачните мисли.

— Какво да облека върху джинсите? — зачуди се Кетрин.

Тара заоглежда безукорно подредения й гардероб.

— Ама че скука — изсумтя недоволно тя. — Купуваш неутрални цветове и всичко трябва да си подхожда. В началото на всеки сезон избираш няколко делови тоалета — сив костюм с панталон, тъмносин с пола, черен панталон с тесни крачоли и черна риза към него, а после добавяш само най-необходимото. Съжалявам, Кетрин, но тук не виждам нищо секси, а не можеш да облечеш копринена блуза с тези джинси. Предполагам, че няма да искаш да отидеш по сутиен, а?

Кетрин я изненада с отговора си.

— Всъщност… ходих на пазар — тя издърпа огромна торба изпод леглото. — Купих ей това. Но не е за мен — добави тъжно. — Това си е бумеранг.

Тара я изгледа объркано.

— Имам предвид, че отива обратно в магазина — обясни Кетрин.

— Дай да видя! — каза Тара и извади тясна малиненочервена блузка от торбата. — Обличай я! — нареди тя със строг глас. — Веднага!

— Но…

— Веднага!

Кетрин облече прилепналата блуза и се завъртя пред приятелката си. Беше великолепна. Тъмночервеният цвят подчертаваше нежните й черти и озаряваше лицето й. Копринената ликра бе елегантно изпъната върху рамената и гърдите й. Блузката бе достатъчно къса, за да разкрие леко плоския й корем. Тара съжали, че нямаха време да сложат обица на пъпа й. И тя би искала да има, но се страхуваше, че в салона ще имат нужда от оборудването, с което бяха прокопали тунела под Ламанша, за да пробият дупка в тлъстините й. А и обицата щеше да е с размера на чиния.