Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Напълно.

— Добре — усмихна се тя. — Не знаех дали си променил решението си само относно Кетрин. Но съм ти благодарна.

Тя зачака бремето да падне от гърба й, да се почувства свободна и весела. Всичко беше наред. Можеше да остане с Томас. Финтан й даде благословията си.

Уха! Можеше да остане с Томас завинаги.

Защо внезапно това й заприлича на заплаха, а не на сбъдната мечта?

Джо чакаше пред гишетата за билети на станция „Финсбъри Парк“, както се бяха разбрали. Наоколо имаше толкова много хора в тениски на „Арсенал“, че в първия миг Кетрин не го видя. Но после го забеляза — стоеше облегнат на стената с ръце в джобовете на якето си. Беше облечен в избелели джинси, груби кубинки и кожено яке. Кафявите му очи гледаха разсеяно. Докато вървеше нервно към него, лицето му си остана намусено и тя съжали, че е дошла.

Почти бе стигнала до Джо, когато мрачното му изражение се изпари.

— Кетрин! — извика радостно той и се отдръпна от стената. — Не те познах. Не те познах — повтори Джо, като огледа внимателно косата, якето, джинсите и ботушите й. — Страхотна си!

— Не съм чак толкова различна — скромно отговори тя.

— Не, но…

Усмихна се още по-широко и въобще не се опита да прикрие възхищението си.

Кетрин отвърна на усмивката му, после извърна поглед засрамена, но щастлива.

— Съжалявам, че закъснях.

Джо си погледна часовника.

— Три минути и половина. Притесних се — ухили се, но наистина се бе притеснил. — Важното е, че дойде. Насам — поведе я той към улицата.

Излязоха навън и тръгнаха по тротоара. Джо не я докосна. Не я хвана за ръка, но вървеше близо до нея, сякаш да я предпази от минувачите. Поведението му бе изключително мило, но това вече не беше повод тя да се държи жестоко или презрително.

Стадионът й се стори огромен. След като показаха билетите си, отидоха да пийнат в бара. После се блъскаха сред стотиците хора и излязоха навън.

Имаха чудесни места под гигантската козирка. Адски цивилизовано. Нямаше нищо общо с тъпченето под дъжда, което Кетрин си бе представяла. Наоколо се виждаха и много жени. Ура! Тя не бе единствената. Седнаха един до друг, като внимаваха да не се докоснат. Кетрин се изненада от броя на посетителите. Хиляди хора. Под нея редици и редици глави водеха към игрището. Тя се завъртя да погледне зад себе си и видя безброй тела, които стигаха чак до покрива. И от двете й страни се простираха безкраен низ от колене. Невероятна гледка.

Ръкопляскането и тропането с крака бе почти оглушително и някак си примитивно. Могъщо и много мъжкарско. Кръвта запулсира във вените й. Джо се завъртя към нея и попита:

— Добре ли си?

— Да — усмихна се тя.

— Топло ли ти е?

Кимна му енергично.

— Виждаш ли?

Ново кимване.

— Е, още няма какво да се гледа.

След кратка пауза Джо попита:

— Искаш ли хамбургер? Или програма?

Беше се уплашил, че Кетрин може да не одобри идеята му за мача.

— Не мислех, че ще се чувствам толкова…

Той я загледа разтревожено.

— Как?

— Развълнувана — призна Кетрин.

Заля го вълна от благодарност и радост. Беше прав! Под хладната й външност се криеха огън и страст.

— Това ли ти се вижда вълнуващо? — ухили се той. — Почакай още малко!

Кетрин го погледна стреснато. Ама че наглост!

— Имам предвид до началото на мача — заекна смутено той.

Хората около тях запяха:

За щастие Джо не пееше. Но примитивната енергия около тях бе изключително силна, мъжкарска и секси. Студът нямаше никакво значение.

— Отдавна ли си запалянко? — срамежливо попита Кетрин.

— Да. Дълго преди Ник Хорнби да превърне футбола в мода за средната класа. От четиригодишен съм фен на „Торки Юнайтид“.

Кетрин си представи Джо като четиригодишно хлапе и се усмихна.

— Добри ли са „Торки Юнайтид“?

— Не — ухили се той и поклати глава. — Гола вода са. Третокласен отбор.

— Защо тогава си им фен?

— Защото съм роден там. Нямах избор.

— Късмет — разбра го тя.

— Точно така — потвърди той и си помисли каква великолепна жена бе Кетрин. — Съдба.

Всички други жени, които познаваше, си падаха по „Манчестър Юнайтид“ и искаха същото от него. Той й се усмихна широко. Всеки път щом погледите им се срещнеха, стомахът й нервно се свиваше.

— Защо тогава сме на мач на „Арсенал“? — попита Кетрин.

— Защото нямах възможност да пътувам до Девън през седмицата. А и квартирата ми беше близо до стадиона на „Арсенал“ и пак можех да гледам футбол…