Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

Той дори не си направи труда да вдигне поглед от купчината съчинения.

— Нищо.

Отново потънаха в мълчание. После емоциите й я подтикнаха да опита още веднъж.

— Томас?

— Какво?

— Защо не се оженим?

Без да вдигне очи, той се засмя.

— Не дрънкай глупости!

— Добре.

— Страхотна шега — ухили се той. — Да се оженим!

В мрачната кафява стая се възцари тишина. Тара усети странна липса на емоции — нямаше усещане за загуба, нито разочарование, нито изненада. Абсолютно нищо. А беше очаквала, че сърцето й ще бъде разбито.

— Защо? — попита Томас след малко. — Да не си издула корема?

— Със сигурност не съм.

Не бяха правили секс повече от месец, от рождения й ден.

Изминаха още десет минути в мълчание.

— Приличаш на бременна — заядливо каза Томас.

— Е, и ти не си шибаната Кейт Мос — отвърна Тара.

Той вдигна глава и я погледна наранено.

— Това беше гадно.

— Сега знаеш как се чувствам.

— Но аз го казвам за твое добро.

— И аз го казвам за твое добро.

Томас я изгледа учудено. Внезапно настроението му се промени и той се ухили многозначително.

— Нужен е голям чук, за да забиеш голям пирон — засмя се той и завъртя чатала си към нея.

Тара го изгледа объркано и се намръщи, сякаш се опитваше да разчете дребен шрифт. Защо ли й приличаше на джудже?

Не искаше да спи с него. Напълно бе сигурна в това.

— Присмиваш се на идеята ми да се оженим, а после искаш да си лягаме? Не ти ли се струва странно?

Томас бе наистина изненадан.

— Стига, Тара! — изхленчи той. — Възбуждаш ме, а после ме зарязваш. Не е редно.

— Оправяй се сам — отвърна тя и излезе от стаята.

Не беше разстроена. Всъщност не знаеше дали въобще чувства нещо друго освен глад.

Но мисълта за храна я накара да потръпне.

В миналото, когато беше прекалено гладна, за да заспи, взимаше приспивателно. Реши, че хапчетата ще й помогнат и сега. Но последната й мисъл преди да заспи не бе обичайното „Искам сандвич с бекон“, а „Чудя се как ли е Аласдър?“

В петък Тара се събуди в лошо настроение. Цяла нощ бе скърцала със зъби насън и сега челюстта я болеше.

Чувстваше се ужасно унизена от подигравките на Томас. Какво толкова смешно имаше в идеята й да се оженят? Живееха заедно от две години. Нормално бе да сключат брак и нямаше нищо смешно. Болеше я от грубостта му, въпреки че той може би не си даваше сметка за това.

Тара все повтаряше, че не иска да се омъжва — през тийнейджърските си години бе осмивала брака като отживяла буржоазна институция, но искаше да се увери, че Томас приема връзката им сериозно.

На път за работата я тормозеха мрачни мисли. Чудеше се какво ли щеше да стане занапред. Възможно ли бе нещата да си останат по същия начин? А, не! Чувстваше се задължена да изрази мнението си, за да запази достойнството си. Всъщност трябваше да го направи още преди месец.

Но не искаше. Предпочиташе да стъпва предпазливо, на пръсти, сякаш се движеше в рушаща се сграда. Страхуваше се, че постройката ще рухне, ако направи някоя погрешна стъпка.

В началото отношенията й с Томас бяха чудесни. Обичаха се. Може би нямаше нужда да се тревожи. Връзката им все още съществуваше. Нищо важно не се бе променило и сградата все още изглеждаше солидна.

Е, не точно солидна, призна си тя неохотно. Но поне изглеждаше същата като преди.

— Добро ли е новото червило? — извика Рави веднага щом Тара влезе в офиса. — Издържа ли на целувки?

— Нямам представа.

— Искаш ли да провериш дали е устойчиво на понички? — попита той, като размаха шоколадовото изкушение под носа й. — Съжалявам — бързо се извини Рави, когато Тара потръпна и отмести очи от поничката. — Какво ще кажеш за едно кафе?

Рави й донесе чаша кафе, а Вини, Теди, Евелин, Кльощавата Шерил и Сънливия Стив зачакаха любопитно какво ще стане, когато устните на Тара докоснат чашата. Тя отпи предпазливо и им показа чашата. Всички въздъхнаха разочаровано, когато видяха розовото очертание по жълтия порцелан.

— Рекламата твърдеше, че издържа дълго — утеши я Рави, — а не, че е вечно.

— Мисля, че е време да се откажа. Никога няма да спечеля в тази игра — примирено каза Тара.

След работа отиде да пийне с Рави и някои от другите колеги. През цялото време не спомена нито Томас, нито Финтан. Но мрачните предчувствия не я напускаха.

Прибра се у дома и още щом видя Томас, се почувства унизена. Насили се да поведе безгрижен разговор и каза:

— Познай какво става. Кетрин има среща утре.