Александър Белтов - Матрикант — книга втора

— В заключение ще кажа: в самата си същност трупането на капитал в свободния от намесата на държавата пазар влиза в противоречие на всякакво рамкиране! Правно, браншово, етично или каквото и да било друго. Печалбата в тази среда е самоцел на субекта и няма никакво отношение към обществения фундамент на държавата, най-малко пък към отделния индивид. Когато изчерпи възможностите за смучене на капитал-прим от тази среда, лесно се вдига и се мести в друга, по-благодатна. Това е глобализъм. И за да не се намесва държавата в този процес — така наречената либерализация, тя умишлено се поддържа на слабо равнище с ограничени функции. С толкова разкъсани връзки и оставени без памет и без бъдеще. Защо без бъдеще? Защото обезсърчението на отделната личност да се образова, за да търси реализация, не позволява това. По някаква причина хората го допуснаха и това ще докара вашата раса до гибел.

— Нашата раса? — видях изумлението в очите й, когато повтори думите ми.

Бях направил огромна грешка. Бях се самоопределил за нещо друго. Нима това бе вярно? Нима наистина го мислех? Заболя ме от глупостта, която бях извършил.

Тя поклати глава, въздъхна и подхвана:

— Казах ти. Въпрос на време е, за да започне сблъсък за надмощие. Остава някой от вас да си направи труда да структурира подобни мисли, да ги опише в някакъв си манифест и всички от твоя вид ще повярват на това. Матрикантите ще поискат управлението над света, за да го спасяват, защото се мислят за по-висша биологична форма от хората. Разбира се, ние няма да отстъпим и после ще започне лудницата, от която победители няма да има.

„Ще има!“, почти изкрещях, но устата ми остана безмълвна. Другото ми аз. Ужасих се от себе си. Може би в мен живееха две различни личности? Човешката — на Антон, и някаква друга — тъмна и могъща. Съвсем нова и непозната за човека. Неговият господар, издигнал железния си юмрук, явно бе готов да го стовари върху слабия, почти крехък човешки биологичен затвор. Имах подозрението, че дори да искам и да се опитвам, няма да мога да се преборя с тази личност. Искаше ми се да съм от нея. Олицетворявах се с нея.

След кратко мълчание хазяйката продължи:

— Всичко това вече се е случвало в историята, но ти би следвало да го знаеш, нали? Едни хора повярвали, че светът трябва да се изчисти от ненужните, слабите етноси, които формирали слаби нации и организирали слаби държави. Е, и? Какво се е случило? Геноцид! А това е била най-технологичната нация в света по това време. Представи си каква военна мощ са държали в ръцете си. И ако нивото на технологиите по това време бе избързало само с няколко години, представи си само — едва няколко, то едва ли щяхме да живеем в сегашния свят. Не и по този начин, ако не сме от чистата раса. Исках да те пусна, но сега не зная дали трябва да го направя — дълбока бръчка проряза крайчеца на устните й и се спусна надолу, чак до долната челюст на жената.

— Какво излиза? — не се сдържах и креснах насреща й. — — Дори и да виждате, че светът свършва, искате сами да си го унищожите, така ли? Няма да допуснете друг да се намеси. Типично за вас!

Вече не можех да прикривам страната, която бях избрал, каквото и да ми струваше това. Тя трябваше да се вразуми. Трябваше да отстъпи — доброволно, и да ми помогне в борбата с Божил и Компанията. В противен случай не знаех какво точно бих направил, но за нея нямаше да бъде добро. Нито за нея, нито за тези от нейния вид.

Тъмната и непозната страна на Аза ми бе взела окончателно превес над съзнанието, което движеше това силно и здраво тяло. Никога повече не биваше да допускам да бъда жертва на човешка дейност! Човешката дейност бе слаба, зависима от безброй хипотези и в крайна сметка — нерационална. Затова и човечеството се развиваше на хаотични тласъци, често затривайки стотици години тежък труд и постижения в науката с мудната си и недопускаща чужди мисли водеща клика. Редица революционни открития са чакали да бъдат признати, а други — завинаги отхвърлени, и всичко това — в резултат на човешкия инат, да не приема чужд разум. Дори не биха изслушали чужди доводи, ако противоречат на наличните разбирания за света. Нещо повече — човек си позволяваше да изгори друг, и то жив, на клада за такава дързост. Как изобщо се осмеляваше да си мисли, че е най-великото творение? Че е единственото отговорно такова?

Продължавах да мисля. Та аз бях вече друга класа! Превъзхождащата. Бъдещата.

Жената леко докосна ръката ми с тънките си студени пръсти, но после бързо ги дръпна. Като че ли се уплаши от това си действие. Някакъв инстинкт, който не разбирах. Дали не бе страх? Дали не се бе примирала с това, че пред нея стои новият човек?