Александър Белтов: Матрикант — книга втора

Беше изминало около час, откакто се обадих по телефона в Компанията, затова се завърнах в Централна поща. Наоколо имаше много хора, но аз, без да се притеснявам или крия лицето си, влязох. Бързо намерих свободна кабина и набрах номера. Вече го бях запомнил наизуст.

— Вашето бъдеще е с нас, добър ден! — отсреща вдигнаха почти веднага. Беше същата операторка отпреди час.

— Обажда се Антон — започнах направо, без никакви обяснения. Пред нея не бе и нужно да го правя.

— А, вие!? Момент… — в слушалката зазвуча за миг класическата мелодийка, но почти веднага бях прехвърлен на друга, вероятно вътрешна телефонна линия. Бяха очаквали обаждането ми.

— Антон? — гласът на Божил бе спокоен.

— Да, аз съм — потвърдих.

Мъжът оттатък мълчеше. Инициативата бе изцяло в мен, затова не чаках покана.

— Искам женски матрикант . След това ще изчезна и никога, по никакъв повод няма да чуеш за мен. Историята свършва дотук — изложих набързо исканията си. Това, което предлагах в замяна, не бе много, но за него може би щеше да бъде достатъчно.

Той се засмя и за миг си представих щастливото му лице. Бях му се набутал сам, без да искам никаква гаранция от него, че ще ме пусне да си замина. Засега бях оцелявал единствено защото навремето безпогрешно бях определил основната опасност, която застрашаваше свободата, здравето и дори живота ми, а това беше именно човекът, с който разговарях.

— Не искаш гаранция? — сякаш отгатна мислите ми Божил. — Обикновено не правиш така. Какво си намислил този път?

— Намислил? Ха-ха-ха — театрално и пресилено се засмях в слушалката.

Сигурно бе усетил фалша в гласа ми. Мигновено съжалих за това.

— Казах ти — трябва ми тяло на матрикант . Женско, при това с регистриран лицензен чип. За сметка на спокойствието ти. Смятам, че не е твърде голяма цена. Не мислиш ли? Не само за теб, но и за цялата ви индустрия.

Той мълчеше, разсъждаваше над думите ми. Това не му отне много време.

— Добре — отвърна, — ще го обсъдим, но смятам, че ще се договорим.

— Утре ще звънна пак — казах, преди да промени мнението си или да иска нещо друго от мен. Казаното засега ме устройваше. Затворих слушалката.

На връщане минах покрай импровизирания палатков лагер на площад „Славейков“. Децата бяха изчезнали нанякъде. Макар да беше пълно с граждани, стори ми се пусто и тихо. Конят също липсваше, но миризмата на конски фъшкии бе останала.

Запътих се към работния район на ченгето. Знаех отлично къде е той и бе достатъчно близо.

В централната част на града със сигурност гъмжеше от скрити опасности за мен. Агенти на Лицензионна полиция, нелегални членове на Агората, съгледвачи на ченгето или просто отчаяни бандюги. На всичкото отгоре бе бъкано от камери за наблюдение, разположени на всевъзможни места. Някои от тях дори бяха прикрити, така че със сигурност не можех да ги избегна по простата причина, че не знаех къде са.

Сега обаче бих желал да попадна в полезрението на съгледвачите на ченгето, защото бях твърдо решен да се срещна с него. Не ми отне много време. Когато човек не се крие, има голяма вероятност на свой ред да бъде открит. Видях го — но с видима и странна за мен промяна в него. Лицето му беше подуто и зачервено на върха на бузите. В крайчеца на очите се бяха загнездили засъхнали жълти гурели, а под тях бяха избили моравосини сенки. Беше брадясал, недоспал и с много уморен вид. Подаде ми здравата си десница и ме придърпа към себе си в сянката на гранитната колона на вход от стара кооперация.

— Къде си се запътил така? В този район нямаш работа. Поне прикрий лицето си!

— Търсех те — отговорих направо.

— Така ли? — погледна през рамото ми към тълпата на улицата и после върна погледа си към мен. — Ето ме. И без рисунки можеш да ме намериш.

Не бях го открил аз, а той мен, но не исках да се заяждам. Не бе време за това.

— Вземи това листче и го дай на Ани — пъхнах в огромната му лапа сгъната на четири хартийка.

— Какво е това? — понечи да я разгъне.

— Недей! — хванах ръката му. — Не я отваряй тук! Дай я на дъщеря си. Ако нещо се случи с теб, да разгъне листчето и да отиде при жената, чийто адрес е написан там. Казва се Светла и със сигурност ще се погрижи добре за Ани. Бъди спокоен!

Някакви хора се скараха близо до нас и двамата трепнахме, като тревожно се заоглеждахме. Той беше притеснен и това личеше. Явно се криеше от нещо, но не сподели. От дългото време, прекарано в бягство, и развитата ми впоследствие мания за преследване бях наясно с това състояние и го разпознавах безпогрешно. Разбирах и притесненията му относно Ани. Тя не би оцеляла в този свят без закрила. Не бе подготвена за това.