Александър Белтов: Матрикант — книга втора

— Каквото и да вършиш, то е от егоистични подбуди, не е ли така? — прекъсна мислите ми тя.

— Не знам, може би само така изглежда — опитах се да избягам от въпроса.

— Помисли ти какво можеш да дадеш на другите. Това всъщност е причината, за която живеем и ако и други също го правят, и колкото повече са те, то за всички ще бъде добре.

— Не така е устроен светът, обаче. Хайде — подадох ръка на жената, — води ме в квартирата! Изнасям се. Ще ми върнеш скенера, нали?

— Да вървим.

— Може ли само още един въпрос? А ако не желаеш, не отговаряй — спрях се за миг.

— Давай!

— Защо трябваше да се разбие Мрежата по този начин? Тя е станала фактически неизползваема. Тази паралелна виртуална среда за мнозина бе действителен живот. За някои от тях тя беше всичко. Дори един твой съсед… — не довърших, защото тя не дочака това:

— Мрежата е вид медия, и то най-голямата от всички. Всяка медия може да се използва за манипулация. Оттук насетне можеш и сам да си отговориш.

— Аха, ясно. Да вървим — подканих я отново.

Бях изведен през някакъв малък, вероятно заден вход на сградата, така че не можех да разпозная квартала и улицата. След като преминахме през няколко свързани един с друг двора на стари къщи, излязохме на открито място, където ни чакаше автомобил с включен двигател. Шофьорът не продума, само кимна на жената до мен и щом се настанихме на седалките, потегли в неизвестна посока.

Не се движихме дълго, което означаваше, че през цялото време сме били в рамките на града. Докато пътувахме към квартирата, успях да различа контурите на старата Централна железопътна гара на София. Върху часовника беше останала само малката стрелка, така че нямах ориентир за времето, но вече бе започнало да се смрачава. Тълпите по улиците оредяваха и скоро на ход щяха да се появят демоните на нощта — неизброимият и опасен ъндърграунд на София.

Движех се из гъмжащите от народ улици на София, преметнал кожената чанта през рамо. Жената беше удържала на думата си и ми бе върнала скенера. Не ме беше страх нито от Компанията, нито от Божил. Дори не носех противопраховата си маска и ми беше странно. Усещането бе, сякаш ходя гол по улиците. Струваше ми се, че всеки срещнат се заглежда в лицето ми. Аз отвръщах дръзко на погледа и повечето от тях смутено извръщаха очи. Слабаци!

Над Централна поща се вееше същият огормен слоган „Равенството е живот“. Никой не беше задраскал думата „живот“. Равни ли бяхме наистина? Тези слаби, уязвими телом и смъртни, но хитри, дори подли същества. Тези, които вероятно бяха започнали вече, макар и неявно да се организират и планират нашето унищожение. А ако все още не бяха стартирали процеса, Агората щеше да се погрижи за това. Бяха ли в състояние хората да нанесат първия удар? Удар, който би гарантирал по-висок процент успеваемост. Все още имаха късмет, че матрикантите не осъзнаваха превъзходството си… все още.

Вмъкнах се в първата изпречила ми се телефонна кабина. Извадих брошурка от реклама на Компанията и набрах номера.

— Вашето бъдеще е с нас, добър ден! — гласът на операторката ми се стори познат.

— Предайте на Божил Герасимов, че Антон го търси. Ще се обадя отново след един час. Дочуване — затворих слушалката, преди изненаданото момиче да може да отвърне каквото и да е.

Поразходих се спокойно из района. Знаех, че наоколо дебнат агентите от Лицензионна полиция, но самият аз търсех контакт с Компанията, така че дори не си правех труда да ги търся с поглед, за да ги избягвам.

На площад „Славейков“ — някога своеобразен книжовен център, сега бяха разпънали палатките си неизвестни пришълци. По средата, на своеобразен площад на бивака им и в очертанията на някогашния фонтан, бяха скупчини остатъците от наскоро горяло огнище. Над него, на Х-образна дървена, грубо скована структура, вързан с верига висеше метален казан. Стените му бяха опушени до степен, да изглежда изцяло черен. Бяха вързали слабовата сива кранта за един от стълбовете за улично осветление. Конят бе осрал всичко около себе си и целият площад миришеше на конски фъшкии. С какво хранеха нещастното добиче, за мен остана загадка. Някъде наблизо би следвало да има и каруца, но не я видях. От същия стълб за осветление излизаше дебел черен кабел и изчезваше нейде из недрата на палатките. Предположих, че оттам дърпат електрически ток.

Хлапетата на пришълците се гонеха с гневни крясъци измежду краката на минувачите. Явно не можеха да разделят нещо, защото си го подхвърляха едно на друго, но от мястото, на което се намирах в момента, не виждах какво е то. Предположих, че е някаква плячка. Всички бяха боси, но явно не се притесняваха от това. Смело скачаха върху десетките отпадъци, търкалящи се по земята. Кожите на стъпалата им трябва да са загрубели до степен, да не усещат болка от одраскванията. Вероятно на това бих могъл да кажа адаптивна еволюция на организма. Притежаваха я всички животни, но и човекът не правеше изключение. Със сигурност имаше още накъде да се развива, или пък напротив? Дали организмът не бе започнал да се завръща назад, в етапите от своето развитие? Общите ни предци също са имали груба и дебела кожа на ходилата си, преди някой умник да навие сурова кожа върху тях и да я превърже около глезените си.