Александър Белтов - Матрикант — книга втора

Внезапно ме обзе пристъп на ярост — исках да набода дебелите игли в некротизиралите й тънки вени, за да пусна вътре нанороботите. Това, което бяха причинили на мен. Те с усърдие щяха да изтърбушат тялото и всичко да свърши.

Трябваше обаче да овладея чувствата си. Необходима ми беше жива и жизнена, за да имам шанс да изчезна. Като допълнителен голям бонус бе и това, че тя бе носител на информация, която бих могъл да измъкна от нея малко по-късно. Докато сме заедно, тя би била моята единствена застраховка пред Агората. Пред тази организация, която нямаше лице, но — вече бях разбрал, бе навсякъде.

— Не се чуди как да се измъкнеш — промълви хазяйката.

Сепнах се и излязох от унеса, в който бях изпаднал. Тя сякаш четеше мислите ми или беше много по-интелигентна, отколкото предполагах. В случая не бе важен само житейският опит — тя със сигурност притежаваше огромен такъв. Как бе успяла? С какво се издадох? Дали бях свивал юмруци, дали бях гледал гушата й или затворената врата на помещението, оборудвано като лаборатория — вече беше без значение. Бях разкрит.

— Няма смисъл. Свободен си — продължи тя, след като видя колебанието ми.

— Но как? Защо? — изобщо не намирах логика в думите й.

Фактите говореха, че за пореден път бях затворник. Бях опитно свинче за някакви техни изследвания, без да бъда питан за моето съгласие. А сега изведнъж… Не, наистина нямаше логика. Подозирах някаква игра, а тя несъмнено бе подла. Агората не можеше по такъв лесен начин да рискува разкриването на неин член. Освен ако… освен ако не бяха сигурни, че няма да го направя. И с право — нямаше начин да се свържа с властите, защото самият аз нямах легитимни документи.

— Ще си вземеш нещата от къщи и никога повече няма да се върнеш. Ще забравиш адреса, името ми и как изглеждам. Сигурна съм, че ще го направиш. Ти си добро момче.

Да, добро момче съм. Дори не подозираше всъщност колко.

Изведнъж сякаш огромен прозорец, закривал досега с капандурата си цялостната картина на света пред мен, с трясък се разтвори и аз видях всичко. Видях ръката за помощ, подадена ми свише в този отчаян момент от живота ми. Ето, че нещата сякаш започнаха да се нарежда от само себе си. Агората беше противник на така наречения елит, който и да е той, а аз припознавах Компанията като част от него.

Реших да хвърля открито картите на масата. Нямаше какво да губя, но можех да спечеля подкрепа. А общата борба има свойството да се превръща в синергия. Да надхвърля по сила резултата, отколкото, ако той би бил постигнат поотделно от страните.

— Разбрах, но преди да си тръгна, ще ти разкажа една история. Много тъжна и странна история, но въпреки това истинска. Моята истинска история.

Жената повдигна учудено редките си отънели вежди.

Започнах разказа си от самото начало. От времето, в което все още бях политика Антон. Човека Антон. Разказах за подхвърлената ни брошура, информираща ни за странния експеримент. За това как под влиянието на Стефан — моя съпартиец в малкото ни политическо движение, се бях съгласил да участвам в него. Как бях убит в гангстерска улична престрелка и за моите съмнения дали наистина бе случайно. За престоя ми в института на Компанията и бягствата ми оттам. За срещите ми с Божил и разговорите с него. Визията му за бъдещето, която не просто бе започнала да се сбъдва, а бе кошмарна реалност. За прекрасната Таня. За времето, прекарано с нея и за ужаса на безкрайното чувство на преследване. И най-важното — за нежеланието ми всичко това да се случи с мен. Пресъздадох с думи сцената с инцидента в дома ни в Египет, при който загина тялото на Таня, и разкрих всички мотиви за това, защо търся отмъщение.

Тя мълчаливо слушаше, без да показва каквато и да била емоция. От време на време поклащаше разбиращо глава. Бе търпелив слушател, така че доста спечели, защото неусетно започнах да разкривам повече подробности, отколкото планирах да издам пред нея. Е, може би малко преувеличих значението на някои факти, но хората, възприемащи се като жертва, бяха склонни да го правят, за да се увеличи ефектът от казаното. Имаше смисъл на внушение. Направих го и аз, въпреки че през цялото време осъзнавах това. Не бе нещо необичайно за човешката ми същност. Наистина бях жертва на нечия амбиция за технологичен скок, но този скок бе фалшив и импотентен, защото не се правеше с насоченост за добруването на човечеството. Тази амбиция бе насочена изцяло и само за печелене на пари — много пари, и исках това ясно да се разбере.