Александър Белтов - Матрикант — книга втора

— Не ме интересува.

— Сериозно? Не те интересува? — беше объркана.

Мамка му! Какво значение имаше това? Някакви си микроскопични роботи, инжектирани от тези хора, човъркаха в тялото ми, за да търсят какво — някаква уязвимост? Да търсят начин, по който хората да могат да се справят с матрикантите , ако се наложи? А според нея това скоро ще се наложи. Неизбежно ще се наложи. Акцентите тук бяха два — наложително и неизбежно.

Почувствах се като предател. Предател на цяла една раса! Тази раса можеше да загине, поради моята непредпазливост да се издам и да попадна в неприятелски ръце. Разбира се, те можеха да направят тези опити с който и да е друг матрикант , но в случая виновникът бях аз. Аз бях изследван, а не друг. Вината бе моя. Мамка му! Не бях виновен, а се чувствах така. Това бе омерзително!

— Това е вашата бъдеща война, не моята — опитах се да бъда спокоен, но не бях.

Жената трепна, вероятно защото усети напрегнатото ми състояние, но не пое насоката на този разговор.

— Аз не се готвя за война с хората — продължих.

Тя поклати разбиращо глава, но дали повярва?

— Разбира се, че ти не се готвиш, защото все още не осъзнаваш, а нали това искам да разбереш.

— Въпреки твоите обяснения… Не разбирам.

— Si vis pacem, para belllum, казват древните римляни. Или преведено: „Ако искаш мир, готви се за война“. Сега разбираш ли? На нас ни се обясняват съвършенствата на това, да вземеш лиценз и да се прехвърлиш в тяло матрикант . Разбираш ли? Съвършенства!? Въпрос на време е съвършените — само на думи, да се почувстват точно такива. Съвършени! Оттук до расовото разделени е само една крачка. А най-големите геноциди, извършвани от човек над човека, са именно на расова основа. Защо мислиш, че всичко това е забравено? Самият ти се занимаваш с история, нали? Да, може би сега хората не се интересуват от тези неща, но някои като мен все още помним и няма да останем равнодушни. Не може да чакаме безразлично и примирено. Дължим го не на нас самите, а най-вече на тези след нас. Ще горим в Ада, ако сме могли да предприемем нещо, а не сме го направили.

Бях готов да я съборя и после да я вържа на земята, но думите, които изрече, ме накараха да се откажа. Поне за момента.

— Значи вие сте тези, които драскат по лозунга „Равенството е живот“? — казах, сякаш на себе си. — И какво се казва в този „рапорт“ на нанороботите?

— Не си безсмъртен. Грешка — поправи се бързо, — тялото, което обитаваш, не може да бъде вечно.

Дали си въобразих, но усетих някаква ехидност в думите й. Едва доловима, но все пак нотка на задоволство от нейна страна.

— Така ли? — озадачих се.

Макар вечният живот да не бе моето виждане за бъдещето ми, разкритието, което ми бе направила току-що, ме смути. Бях ли наистина уязвим от времето и някакви там подмолни процеси в тялото ми? Какво ли можех да кажа. Главата й се бе надвесила над мен. Посивялата коса бе привързана на опашка, а на ревера й бе прилепнал дълъг тънък косъм.

Отново погледнах отблизо лицето й — жълта, набраздена и тънка кожа, под която прозираха преплетени кръвоносни съдове на пулсиращото бавно слепоочие. Провиснали и пълни от задържане на течности торби под помътнелите уморени очи. Веждите й почти се бяха стопили, за сметка на твърдите къси косми на видимата част под носа. Бръчките над горната устна, спускащи се вертикално надолу, разсичаха устните и дори плътен слой червило не би могло да ги скрие. През тихо хриптящата уста виждах изтрития долен ръб на пожълтелите й резци. Тънкият й нос — според снимката, която пазеше вкъщи, се бе превърнал в широк и плосък, завършващ с две почти кръгли черни дупки. Няколко от бенките по лицето и шията й бяха започнали да се израждат в дебели тъмни образувания. Множество тъмни петна се губеха под горния ръб на престилката, някъде по пътя към отпусналия се бюст.

Сведох поглед към заголените почти до лактите ръце на жената. Можех да видя жилите под тънката кожа да потръпват нервно, движейки несъзнателно част от пръстите. Беше слаба. Искаше й се да не е така, но това не зависеше от нея. Опитваше се да компенсира със силен дух, но със сигурност не се получаваше. Поне така изглеждаше пред мен. От нея ли трябваше да се страхувам? С тази лабилна духом, трошлива, болнава и несъвършена раса ли ще воювам? Човешката? Та тя бе на изчезване от само себе си. От своите безразсъдни действия спрямо средата, която обитаваха, но по-важното — по волята на самия си Създател.

— Е, неприятно, нали? — изкара ме от коловоза на мислите ми тя.