Александър Белтов - Матрикант — книга втора

От позицията на главата си не можех да видя, по какъв начин бяха стегнали краката ми, но предположих, че е със същите кожени ремъци, които можех да видя на китките. Бяха тънки, но вероятността да ги скъсам бе твърде малка. Напрегнах юмруци, в резултат на което ремъците се впиха по-дълбоко в кожата и до мозъка ми достигна пренесеният по нервите сигнал за остра болка. Отпуснах глава назад и затворих очи, преструвайки се на заспал от упойката. Усещах жаждата, която ми бе причинила, но бях сигурен, че тялото ми ще се справи. Винаги включваше някакъв компенсаторен механизъм. В крайна сметка проектантите на матриканта се бяха погрижили за всичко — и бяха успели. Според мен обаче беше направено не за да направи съществуването на матриканта по-леко, а за да може той да оцелее въпреки всичко. Това върховно технологично постижение, чрез което Компанията трупаше неимоверни печалби.

Засега планът ми бе да спечеля време, докато измисля някакъв начин за измъкване от това място. Два пъти вече бях успявал. Бягствата ми от принудителния престой в института на Компанията преди години. Наистина, с помощта на други хора и без да ги бях обмислял предварително, но все пак успешни бягства. Основният проблем тук беше, че не знаех къде се намирам, а и освен хазяйката, досега не бях видял други хора, но знаех, че има такива. Освен това нямах квартира и работа, а най-важното — бях загубил скенера за лиценз.

Мислите, с които бях заел съзнанието си от известно време, бяха прекъснати от някакъв шум и това ме подразни, но запазих спокойното си изражение. Продължих да се преструвам на заспал. Стори ми се, че това е най-разумното. Трябваше ми повече информация от това, което бях събрал, преди да действам.

Вратата се отвори и полъхът на студения коридор облази страната ми. Не чух, по-скоро си представих внимателни стъпки, идващи към ложето ми. Чувството за нечие присъствие до мен се потвърди с усещането на непозната и слаба миризма. Предположих, че може да е някакъв препарат, химичен реактив или най-обикновен дезинфектант. Стори ми се логично да работят със специализирани материали.

Някой започна да развързва внимателно ремъците, пристегнали китката на едната ми ръка. После направи същото и с другата, така че и двете ми ръце бяха свободни. Можех да опитам, макар и все още с вързани към кушетката крака, да поваля непознатия и в суматохата да се развържа и избягам. Леко отворих клепачите си, колкото да се ориентирам къде бе позициониран човекът.

— Знам, че не спиш — гласът на хазяйката прекъсна намеренията ми. — Слаб актьор си, да знаеш.

Нямаше смисъл от повече преструвки. Отворих очи — наистина бе тя. С наметната бяла престилка, допълваше впечатлението ми за някакво специализирано място, свързано с наука, опити… такива неща.

— Сега ще развържа и краката ти, но ще кротуваш, нали? Пък и да ти кажа, не можеш да избягаш. Никой не може — ние сме навсякъде.

„Навсякъде? Ние?“

— Вие сте навсякъде? Толкова много ли сте? — не се сдържах.

— Навсякъде, да. И всеки, когото срещаш, може да е един от нас, така че откажи се, младежо.

„Агората? Най-вероятно бях попаднал в ръцете на Агората.“

Реших да не задавам повече въпроси, а търпеливо да изчакам, за да разбера какво знаят и какво още биха желали да научат от мен. За самия мен.

Тя наистина развърза кожените ремъци от краката ми, така че се изправих на твърдата постеля и провесих крака. Това, което забелязах първо, бе малката бяла лепенка на свивката на лявата ми ръка. Каквито и манипулации да бяха правили, бяха използвали това място. Не усещах болка, нито каквото и да било неудобство.

— Искаш ли вода? — предложи любезно хазяйката, чието име, както бях чул и предположих, бе Светла.

— Да.

— Ето — подаде ми малко пластмасово шише.

Развъртях синята капачка и инстинктивно го повдигнах до носа си.

— Не бой се, вода е — засмя се тя.

Изчака търпеливо да изпия почти цялото съдържание на бутилката. Наистина бе вода. През това време се опитах да запомня всеки детайл от лабораторията, в която очевидно бях задържан. Заех се да мисля, как може да използвам някои от тях. Дебелият сноп кабели, водещи към компютъра на бюрото, бяха бандажирани с бяла лепенка. Ако можех да разлепя тази лепенка и усуча, може и да се получи здраво въже. Захранващия кабел пък можех да скъсам или срежа със стъкло от някоя счупена стъкленица и да опра оголените му проводници в дръжката на вратата, така че който се опита да я хване отвън, да бъде спрян. Не си мислех, че може да загине, а такава вероятност наистина съществуваше, но ужасът се завръщаше. Онзи ужас от непознатото, който ме бе следвал през всичките тези години на изгнание като матрикант и заради когото бях посегнал на Таня. Този ужас имаше едно-единствено име и това бе вроденият у всеки от нас инстинкт за самосъхранение.