Александър Белтов - Матрикант — книга втора

— Остави тези глупости — скастри ме тя. — Знаеш, че това е невъзможно. Невъзможно е да има равенство между нас.

Спомних си, че веднъж бяхме коментирали темата, но тя не бе заела такава крайна позиция — само бе изразила мнение, че това е неестествено. И че хората, които взимат матриканти , за да останат в материалното, са ощетители на някакъв Световен разум.

— Ти за Световния разум ли говориш?

— И за него, но преди това ще дойде момент, когато матрикантите ще поискат нещо повече. Богатите избират новия начин на съществуване и богатите могат да си го позволят, нали? Толкова е просто всичко. Във финансово отношение те ще ни превъзхождат, защото капитала, който имат, си е техен по силата на Закон за правоприемниците и те по всякакъв начин ще се постараят да запазят статуквото. Колкото повече матриканти , толкова повече капиталът ще преминава в ръцете на не-хора. Така постепенно почти целият капитал ще премине в ръцете само на матриканти . Надявам се да си ме разбрал.

— А моят капитал къде е? — попитах.

— Тъкмо това ми е интересно и на мен. Твоят капитал къде е?

— А тези, които работят само за да съществуват в тази форма? Изплащащите кредити? — продължих да атакувам. — Къде е техният капитал? Къде се съсредоточава всичко и кой притежава този уникален, желан от всички продукт?

— Компанията — отговори тя.

— Компанията — потвърдих.

Тя се надвеси над мен, закри светлината, а в сянката на лицето й, осеяно с безброй петънца, очите й блестяха. Изчезнал бе онзи безкраен тъмен океан, който бях виждал по време на нашите срещи.

Тит-тит-тит — продължаваше досадният звук на незивестната апаратура.

— Готови сме — дочух отново мъжкия глас. Бях забравил за неговото присъствие. — Вадим ги.

— Какво вадите? — попитах.

— Нанороботите. Вкарахме ги в тялото ти чрез вената и сега, след като си свършиха работата, ги вадим.

— Нанороботи?

— Да, нанороботи. Онези миниатюрни човешки помощници, чрез които можем да огледаме структурата ти отвътре. Могат да пълзят навсякъде, събирайки данни за нас.

— Защо? Искате да копирате технологията?

— Не — отвърна тя. — Защото трябва да разберем уязвимото ти място. Слабото място на матрикантите . Нашите бъдещи противници.

Тит-тит-тиит — за последно чух досадния звук, а после всичко изчезна.

Отново бях буден, но лежах върху твърдата повърхност със затворени очи, стараейки се да не издам това. Неизвестно за мен време бях под упойка. За кратко се чудех дали срещата ми с хазяйката бе реалност, или бе страховита халюцинация. Дори и да исках, не можех да движа крайниците си. Явно все още бяха привързани към кушетката, на която бяха проснали тялото ми. Опитвах се да разбера дали има някой друг в помещението. Някой, който внимателно да ме наблюдава и да очаква моето събуждане.

След кратки преструвки, накрая се престраших и леко повдигнах клепачите на очите си. Успях да акомодирам достатъчно добре и да настроя зениците на очите си за силната светлина, идваща право отгоре. Преди да ме упоят отново, хазяйката бе освободила главата ми и сега можех да я завъртам до известна степен и да я накланям напред, към гърдите си.

Това, което се откри пред мен, не бе голяма изненада. Дори в известна степен го очаквах. Някакъв вид лаборатория, инсталирана в неголямо помещение. Различни по вид и размери непознати апарати, висящи на стойки, закрепени за тавана. Бяха навързани с различни проводници, които се обединяваха в общ дебел сноп. Този сноп стигаше до огромно бюро, на което светеше компютърен монитор. Коженият стол с висока облегалка и пластмасови налакътници, разперени като криле, беше празен. Уверих се, че за съжаление всичко бе реалност. Ужасна наистина, но реалност.

По някаква причина тялото ми бе оставено без надзор. Надявах се нанороботите да са извадени и да не пълзят с гадните си миниатюрни пипалца във вътрешностите ми. Изглежда, сега бе моментът, в който трябваше да действам. Напрегнах мускулите на ръцете и краката си в опит да се изтръгна или поне да разхлабя здравите връзки, но не се получи. Поех дълбоко въздух и повторно опитах. Същия негативен резултат. Изправих глава, доколкото можах, и брадичката ми докосна гръдната ми кост. Това бе добре. Имах, макар и ограничено засега, свободно движение на част от тялото си. Пробвах да достигна със зъби до ремъците, привързали ръцете ми. Никакъв шанс за това — разстоянието до там бе недостижимо. Изругах непознатия душманин, който си бе позволил да направи това с мен.