Александър Белтов - Матрикант — книга втора

— Събуди се — дочух нечий мъжки глас. — Извикай Светла да дойде.

Тит-тит-тит — до мен достигна ритмично повтарящ се звук, като от работеща апаратура. Въртях очните си ябълки във всички посоки, но не можех да видя нищо друго, освен белия таван над себе си и заслепяващата ме силна луминесцентна лампа. Чувах стъпки, усещах нечие присъствие близо до мен, но нищо повече. Дори усетих течението на въздуха при отварянето на вратата.

Бяха ме отвлекли! Сигурно съм в Компанията — в техния така наречен Институт, и сега щяха да изтрият идентичността ми, за да предадат тялото на друг, платил си лиценза за това. Всеки момент съществуването на Антон в този свят щеше да приключи. Най-после след всичките тези години бяха ме заловили. Един от рисковете, които поемах при всяко мое движение в града, ме бе провалил. Нямах обаче избор и трябваше да действам. Дължах го на човека, когото обичах. В този момент разбрах, че не се страхувам. Дори посрещах тази безвъзвратна промяна с известна доза облекчение. Съжалих единствено за това, че тежкия товар, който бях поел, ме прекърши и не можах да довърша започнатото. Не успях да се сдобия по някакъв начин с женски матрикант , на когото да прехвърля мозъчната матрица на Таня. Самата матрица бях записал на транслатора , и го бях скрил в село Кладница. За Бога, щях да го направя! Дължах й го, но предвид обстоятелствата смятам, че ми е простено.

Сега ще се опитам да заспя отново. Искам да сънувам за последно. Да сънувам тези мигове, заради които си заслужава да се живее. Заслужава си човек да живее дори само заради сънищата, които сънува. Там се случват най-хубавите неща. Затворих очи и се напрегнах да извикам образа на Таня.

Опитах се да забавя дишането си и да успокоя пулса си, за да мога да заспя. Не се случи. Дочух вратата да се отваря и познатият вече хладен полъх от коридора погали страните ми.

Тит-тит-тит — онзи равномерен звук бе станал по-отчетлив.

— Събу̀ди се, но е спокоен — чух мъжкия глас, който преди малко, изглежда, докладваше някому.

— Добре — женският глас, който отговори, бе твърде тих, но аз се разтресох. Познах го дори от една-единствена дума. Беше на хазяйката.

Тя явно се бе приближила до мен — усещах дишането й близо до лицето си, но не отварях очи. Не знаех какво да мисля. Лежах мирно и примирено чаках съдбата си.

— Знам, че не спиш — промълви жената, — ако желаеш, остани си така.

Отворих очи, но почти веднага ги затворих, защото светлината над мен, идваща от лампата, бе прекалено силна.

— Скоро ще свърши — продължи хазяйката. — Потърпи! Сега ще ти освободя челюстта. Бяхме я привързали за твоя безопасност.

Ръцете й внимателно развързаха ремъците, опасали цялата ми глава. Натискът върху зъбите, които усещах допреди миг, изчезна. Пораздвижих долната си челюст наляво-надясно и успях да направя това без проблеми.

— Можеш да говориш, ако желаеш — подкани ме тя. — Засега само това. Когато привършим, ще те освободим.

Ще ме освободят! Това беше неочаквано.

— Какво правите? — с мъка проговорих, защото гърлото ми бе пресъхнало.

— Изследваме те — погали ме по челото тя. — Това е. Скоро ще приключим.

Сетих се за снимката от квартирата, на която хазяйката бе заснета в кадър с нейни колеги в някаква лаборатория. Какви ли изследвания прави и защо на мен, и защо по този начин?

— Ако се чудиш как съм разбрала, ще ти кажа. Имах те за човек, на когото да имам доверие, а ти не бе откровен с мен — усетих горчивината в гласа й. — Мислех те за един от нас, а ти не ми каза истината. Говорих с приятел, който ме уважава и аз го уважавам, за да ти помогна да си намериш работа. Да попаднеш в среда, за която си мечтал. Подведе мен, подведе и него. Подреждах дрехите ти в гардероба, когато го видях — уреда за проверка. Почудих се за какво ти е. Помислихме с моите колеги и после те пуснахме на проверка с него. Малко сме те упоили, но виждам, че вече си добре.

„Шибаният скенер!“ Бях се издънил, но, за Бога, трябваше ми. За мен, а и за матриканта на Таня, с който, уви, все още не се бях сдобил. Трябваше да се уверя, че ще издържим на проверка от лицензионните. Мамка му! Защо ли не го скрих при транслатора? Добре поне, че не бях попаднал в ръцете на Божил. Оставаше ми надежда, че след като вземат това, което им трябва, ще ме освободят.

Тит-тит-тит.

— Не исках да те лъжа, но бях в такива обстоятелства — започнах, — а и не виждам разликата. „Равенството е живот“ — цитирах лозунга, който се вееше из улиците на града.