Александър Белтов - Матрикант — книга втора

Станах, прибутах стола обратно под плота на масата и излязох от бара, без да се обръщам.

Навън беше тъмно и характерният за сезона студен вятър прониза лицето ми. Повдигнах яката на дрехата си и вързах маската на лицето. После се забързах по най-прекия път към квартирата.

Не бях изминал и стотина метра, когато бях придърпан от мощни ръце в тъмния подход за вътрешния двор на една от кооперациите. Опитах се да се съпротивлявам, но ръцете ми бяха извити зад гърба и пристегнати със здрава връв, която проряза кожата ми. Тръшнаха ме на земята, при което едвам избегнах да не падна по лице, и ме стиснаха за гърлото. Нечия ръка свали маската от лицето ми и някой заслепи очите ми с неприятна светлина на прожекторче. Замижах.

— Той е! — дрезгаво прошепна някой. — Виж снимката! Казвам ти, той е.

„Мъжете, които ме преследваха и снощи!“ Значи тогава не е било случайно и тези хора знаеха маршрута ми. Бях се издънил, но се опитах да запазя самообладание. Не знаех кои са, а ако исках да имам някакъв шанс, трябваше да разбера час по-скоро каква е целта им.

— Ще ви дам всичко, пуснете ме! — примолих се аз.

— Какво? — мъжът изключи фенерчето, а аз отворих очи — виеха ми се блестящи кръгове и не се ориентирах добре в тъмното.

— Знам, че ще ги дадеш, мойто момче. Знам — съгласи се благо непознатият.

Очите ми привикнаха към сумрака и различих огромна човешка глава, надвесена над мен. Беше толкова близо, че можех да усетя острата миризма на алкохол, лъхаща от устата му. Някакви местни пияндета.

— Ето тук, в джоба ми е — посочих с очи гърдите си, макар да не бях сигурен, че разбират. — Имам около трийсет кинта.

— Да, да — гласът прозвуча подигравателно и ръката му потупа мястото, което бях посочил. — Тук са, казваш, а?

— Аха.

Мъжът поклати глава и се отдръпна, така че увеличи разстоянието помежду ни. За момент почувствах облекчение. Наистина бяха случайни бандитчета, търсещи лесни пари.

— Тичай да докараш колата — обърна се мъжът към някого, — ще го пазя тук. Тръгвай! — изкомандва и това трябва да е подействало, защото чух нечии стъпки да се отдалечават. Непознатият изчака малко, а след това се наведе съвсем близо до ухото ми:

— Знам какъв си и знам, че имаш транслатор.

Вцепених се.

— Ти ще ми кажеш къде си го скрил, а аз ще те пусна. На колегата ще кажа, че някой ти е помогнал и си избягал. Остави това на мен.

Въртях очите си на всички посоки, симулирайки, че не зная какво говори, докато се опитвах да измисля изход.

— Хайде, бъди разумен и кажи, нямаш време. Онзи ще се върне до десетина минути. В противен случай знаеш какво ще се случи с теб, нали? Познаваш добре Божил, струва ми се. Вече толкова години…

При тези му думи получих прозрение и сега всичко се нареди логично. От Компанията бяха ме разкрили и това бяха нейните ловци. Не властите, а именно частните ловци на Компанията, грижещи се за всички нейни дела, които не биваше да излизат на бял свят. Бяха ме засекли. Някъде бях проявил небрежност, защото знаеха кой съм. Другата възможност бе, ако са следили дилъра, но това бе малка вероятност, защото, ако искаха да ударят нелегалния пазар на чипове, щяха да ударят него, а не мен. Възможността той да ме бе предал клонеше към нула, тъй като още не бях му платил сумата от десет бона. Бях повторил снощния си маршрут на прибиране вкъщи и някъде там са ме засекли отново.

— Казвай бе, момче! Къде е транслаторът? — разтърси здраво рамото ми мъжът. Бях в неудобна стойка, с привързани на гърба ръце и не можех да се противя, така че се килнах на една страна.

„Защо този човек не искаше да изчака другаря си, а бърза да му разкрия скривалището?“

Студеният цимент, на който се бях прихлупил, ми подейства като стимулатор на мисълта. И друг път ми се беше случвало.

„Този мъж би могъл да получи тялото ми, защото бях в ръцете му, и транслатор, с който да прехвърли идентичност в него. Този мъж искаше да открадне тялото ми, да изхвърли идентичността на Антон от него, неговата мозъчна матрица, и да се прехвърли в него. Как ще го направи, сега не е важно. Важното беше, че това е технически възможно. Този мъж мами Компанията за своя сметка, а аз бях неговата цел! Жертва на обстоятелствата.“

Както се бе навел мъжът, внезапно тялото му се засили и страховито удари челото му в стената над мен. Чух силния и характерен звук на пукащи хрущяли, а нещо топло опръска скулите ми. Гърлото на мъжа изхриптя и той стовари тежкото си тяло върху мен. Сега бях притиснат от него, с вързани зад гърба си ръце и изобщо не можех да направя движение. Добре се бях подредил, няма що!