Александър Белтов - Матрикант — книга втора

Ако компютърът бе вързан във вътрешна мрежа с други машини, най-вероятно тя е от така наречения доверен тип, каквито бяха повечето локални мрежи, обслужващи организациите. В този случай включените потребители имаха най-ниско ниво на защита в своите настройки. Причината бе, за да могат да ползват споделени ресурси, каквито са директорийните и сървърните услуги, общи бази данни, вътрешни пощи, общи принтерни устройства и други. Един път авторизирана машина от вътрешна точка на локалната мрежа, се ползваше с пълно доверие от останалите машини. Най-голямата грижа на администраторите на такъв тип локални мрежи обикновено бе входно-изходната точка с глобалната свързаност. В повечето случаи тя бе трудно пробиваема отвън, но веднъж разпознат като член на локалната мрежа, нещата изглеждаха по съвсем друг начин. Това беше добре, но за да вляза в компютъра съществуваше друг голям проблем пред мен — в такава доверена мрежа, всички компютри са с високо ниво на сигурност откъм вход в операционната им система. Това се налагаше именно поради факта, че всички потребители в локалната мрежа трябва да са доверени. Ето защо администраторите изискваха от отделните потребители да вкарват силни пароли за стартиране на операционната система, както и промяната им на определен период от време. Това обаче бе трудна задача. Трябваше да се помнят поредица от несвързани логически символи, затова много потребители се изхитряваха и записваха текущите пароли на места, близо до компютъра. Обикновено това бяха сгънати листчета, подпъхнати под стойката на дисплея, клавиатурата и други компоненти.

Можех да потърся такова листче, а ако имах късмет — да попадна на потребител, който да е имал неблагоразумието да премахне изискването за парола на операционната система. Ако не успеех да намеря листче и ако компютърът все пак бе заключен, имаше шанс да се опитам с някои команди на много ниско ниво — дисковата операционна система. Трудно, но не невъзможно!

Само да намеря някой включен компютър, щях да се ориентирам за това място и за тайствената група, която принудително ме държеше. Дори името на машините, свързани в група, можеше да бъде полезна информация. А най-добрият вариант, макар и малко вероятно да бе това, бе да намеря включен към Мрежата компютър със стартирана операционна система. Мечтаех чрез него да потърся нужната ми информация. Можех да изпратя съобщение за помощ, ако някой локализира позицията ми чрез IP адреса на персоналната машина, адреса на локалната мрежа или дори името на домейна. Имаше различни варианти. Но ако глобалната свързаност е разбита и в отстатъчните й фрагменти онлайн са само слухтящите за членове на Агората агенти и самите членове на Агората, кой би ми помогнал? Наистина ли Мрежата повече не съществуваше, както бях разбрал от служителката от Трудови ресурси? Върнах се отново на проблема с нея и достъпа на обществена информация.

Разбиването на глобалната свързаност обслужваше изцяло така наречения елит — тези, които имаха капитал в ръцете си и по никакъв начин не желаеха да се разделят с него. Така, макар и косвено, Агората съдействаше именно на елита. Това бе в абсолютно противоречие с намеренията им да се борят с установения ред или поне в декларираните им намерения за това. „Странно. Много странно. Дори съмнително.“ Човек би предположил, че Агората не съществува в действителност. Че тази анонимна организация е измислица на тези, които имаха интерес да държат масите в невежество и без лесна комуникация помежду си. Без възможности за обмяна на идеи. Това би дало отговор на много неща.

Но ако това е вярно и Агора не съществува, в чии ръце бях попаднал?

Докато все още обмислях полезните си ходове и се колебаех как да процедирам с компютъра, хазяйката се появи на вратата. Отново бе сама. Можех лесно да я надвия и засега това бе най-доброто, което ми хрумна. Преди това обаче трябваше да измъкна повече информация за мястото и хората, при които бях попаднал.

Жената изглеждаше уморена, но направи опит да се усмихне. Носеше същата бяла престилка. От горното й джобче се показваше върхът на синя пластмасова химикалка. Смирено седнах на кушетката и зачаках удобен момент, в който да действам.

— Не си ли любопитен? — подхвана тя първа.

— Да — отвърнах бързо. — Кои сте вие? Къде съм?

— Не — засмя се искрено, — не това. Разбира се, по-късно и това ще научиш. Не си ли любопитен какъв доклад изготвиха нанороботите?