Александър Белтов: Матрикант — книга втора

— Аха — кимнах, — и подходящи места за планиране на комплоти.

Той сбърчи чело.

— На следващата сбирка ще им разкажеш за моето идване тук, нали? Обещаваш? — сякаш го заклех.

— Обещавам — изглеждаше объркан.

Асансьорът бе спрял и вратата откри пред нас къс, но широк коридор. В края му, в рамката на отворена метална врата разпозах фигурата на Божил. Той се усмихна и махна дружески към мен.

— А сега изчезни оттук. Възможно най-бързо, разбра ли? — изръмжах аз.

— Разбрах — обърна ми обидено гръб.

Правех го за негово добро, но той не разбираше причината. За съжаление нямах време за обяснения. Едно разкритие обаче беше страхотната новина за мен — бях се превърнал в легенда. Свободолюбието ми, упоритостта и жаждата за живот ме бяха издигнали на пиедестал из останалата матрикантска общност. Разбира се, за тези, които бяха посветени в тайната. Бях се превърнал в нещо като символ, а този символ би бил последван от останалите във всяко едно негово начинание. Дори във война.

Усмихнах се на Божил и тръгнах към него. Погледът му се сведе и се спря върху куфарчето в ръцете ми.

— Най-после — подхвана той. — Не си забравил откъде започна всичко. Бих казал, че се върна в „родната си къща“, но знам как ще реагираш, затова си го спестявам.

— Вече го каза! — сопнах му се.

— Казах, че няма да го кажа — не се предаваше той в този лек спор. Опитваше се да наложи психологично предимство. За негово съжаление не беше успял да се справи. Инстинктивно прекара пръст върху едната, а после върху другата си вежда.

Въведе ме в огромна, добре осветена от луминесцентни тела зала, без прозорци. От двете й страни бяха подредени в редици метални кушетки. Върху тях, покрити до раменете, неподвижно лежаха телата на голи хора. Мъже и жени. Лицата им бяха почти толкова бели, колкото чаршафите, с които бяха завити. Босите им крака бяха необичайно за неподвижно тяло изправени нагоре. На палците, завързани с канап, висяха малки етикети. Мястото приличаше на морга, но знаех, че това не бяха хора. Пред мен бяха подготвени за транслиране на човешки идентичности тела на матриканти .

— Както ти обещах, Антоне, това е моята част от уговорката — махна с ръка към едната редица. — Виждам, че носиш транслатора , така че избирай си красавица. Има достатъчно.

Внимателно положих куфарчето върху метална маса пред изпитателния поглед на Божил. Той не изпускаше нито едно мое движение. Бръкнах в пазвата си, за да извадя ключето, висящо на врата ми. Точно до него напипах металното кръстче, закачено на тънка верижка, но него оставих на мястото му.

— Знаеш ли защо при наличието на толкова много открити екзопланети все още човечеството няма контакт с извънземни раси? — вдигнах поглед, за да срещна очите му.

— Кажи, щом знаеш — отвърна на погледа ми, а гласът му леко потрепери.

— Защото преди да успеят да излязат от собствената си звездна система, се самоунищожават, затова. Защото при изключително висок темп на развитие на науката, технологиите и техниката, съзнанието на разумните биологични единици изостава драстично. Казано с прости думи — не са готови и се получава страхотен дисбаланс.

Може би Божил не разбра мисълта ми или просто не бе заинтересован да коментира, но аз продължих:

— Вероятно не знаеш за експериментите на двама военни инструктори — Емилиян Шулц и Хенрих Вернер, а би трябвало. Било е отдавна, а и документи сигурно трудно ще се открият, защото вероятно е било нещо секретно. Сега още повече е невъзможно, след като Мрежата не функционира. При техния експеримент се е получил същият непреодолим дисбаланс и операцията, която подготвяли е била провалена.

Божил сбърчи добре сресаните си вежди и се замисли. После погледна към мен и в тъмните му очи проблесна искра. Нещо във формулировката ми за липсата на контакт с напреднали цивилизации го бе впечатлило. А може би имената на Шулц и Вернер не бяха непознати за него? Дали наистина не бе запознат с тяхните опити и операция „Пан“? Не знаех, но виждах, че в него има някакво вътрешно напрежение. Напрежение, което едва ли бе породено само от моите думи, но със сигурност бе здраво разтърсен. Въпреки това напълно осъзнавах факта, че едва ли би направил нещо различно от това, което правеха досега. Беше твърде късно.

Извадих ключето над яката на бялата си риза и после го издърпах над главата си, за да го сваля. Вече бе в ръката ми, но беше толкова малко, че остана почти скрито. Кожената връвчица остана да виси изпод дланта ми. Погалих повърхността на куфарчето. Пръстите ми едва усещаха тънките ръбове на залепения хартиен надпис „Инструменти“.