Хаим Оливер - Гол от засада

— Защо се хилиш пак? — мрачно попита Влади.

— Защото имаме вече пари да си купим една обувка. В ЦУМ един чифт детски футболни обувки струва петнайсет лева.

— Петнайсет лева! — възкликна проф. Кънчо. — Ние сме седем. Седем по петнайсет прави сто и пет. Сто и пет лева! Откъде ще ги вземем?

Въпросът беше повече от тревожен. Наистина — откъде?

— Знам откъде! — обади се Тото, като повдигна глуповато дъгообразните си вежди. Помълча и важно добави: — От Народната банка. Като в снощния филм. Помните ли? Ще си сложим маски на лицето, ще влезем с пищови, ще извикаме „горе ръцете!“ на касиера и ще си вземем сто и пет лева и още петнайсет лева за сандали за мене.

Ледено мълчание посрещна предложението. Проф. Кънчо кихна и каза:

— Виж какво, Тото, правя ти първо предупреждение. Ако още веднъж предложиш да ограбим Народната банка, ще те изгоним от РЕДУТ. Ние сме футболисти, а не гангстери.

Тото повдигна рамене:

— Добре тогава, щом като ви треперят гащите, играйте си без обувки!

— И без обувки ще играем и ще победим! — рече проф. Кънчо. — Като във „Война и мир“, дето партизаните пердашиха Наполеон хем с цървули. И даже…

Откъм оградата долетя подозрителен шум. Обърнаха се. И едва успяха да зърнат някаква сянка, която се измъкваше през зеления плет. Хукнаха подире й, но тя изчезна сред дърветата.

— Кой беше? — попита проф. Кънчо.

— Сигурно пловдивският индианец — отвърна Влади.

— Не! — каза Йогата. — Беше Млечния зъб.

— Какво ли се мотае насам? Сигурно пак иска да влезе в РЕДУТ! Ама на куково лято!

— Трябва да си имаме часовойникар — предложи Дани Берлински.

— Часовой! — поправи го проф. Кънчо. — Митко, иди и пази!

Ужасно огорчен, че пак го отстраняват от тъй важното събрание, Митко Пеле провлачи крака към храстите, за да бди. Но кой знае защо, много му се спеше и непрекъснато се прозяваше…

Обсъждането на точка „Пари!“ продължи. Направени бяха разни предложения за снабдяване с финанси, като например Йогата да заложи своя телескоп, но те отпаднаха. Остана само един изход и проф. Кънчо го изрази гласно:

— Йога, ще трябва да дадеш представление. Заедно с мистер Сенко. Ще направим такава циркова реклама, че ще дойдат триста деца. Триста по петдесет стотинки прави сто и петдесет лева. Ще имаме за обувки, ще имаме и за кърпи за бърсане на пот.

Йогата важно издуха очилата си:

— Не! Аз не съм циркаджия! Аз съм метафизик!

— Добре де! — съгласи се проф. Кънчо. — В рекламата ще пишем, че ще правиш научна метафизическа демонстрация. И ще пишем още, че ще превърнеш човек в маймуна. Искаш ли?

Възможността да направи метафизическа демонстрация заедно с мистер Сенко извънредно много поблазни Йогата. Освен това и сто и петдесет левчета!…

— Но аз не съм напълно готов с магията за превръщане на човек в маймуна — каза колебливо той. — Не знам дали ще стане.

— Ще стане! Ще стане! — развикаха се всички. — Ще видиш, ще стане! Хайде, Йога! Ти си велик факир!

Кой факир, велик или невелик, може да устои на такава молба? Не устоя, естествено, и Гошо Йогата. На другия ден квартал „Редут“ беше наводнен от нови позиви. Този път обаче те не бяха разлепени по стените, а раздавани на ръка, и то само на граждани между 6 и 12 години, с категоричното указание да не попаднат във владение на Млечния зъб и пловдивския индиански вожд. Позивът гласеше:

Най-великият метафизик на всички времена!

Човекът, който чете отговорите на задачи през кориците!

Човекът, който превръща хора в маймуни!

Йогата Гошо!

Ще направи тайна, публична, академична демонстрация на своите свръхчовешки способности на 21 юни, 16 ч., в двора на кооперация „Лале“. Вход 50 стотинки.

Може и с пет яйца.

Пазете този позив! Той ще ви послужи за пропуск!

На 21 юни, в 15:30 ч., леля Гица долови един болезнено познат шум и сърцето й сладостно затуптя. Тя изтича към прозореца: долу в двора проф. Кънчо като в добрите стари времена летеше на летните си кънки. Миг след това се втурна Влади Моторетката, после се появи, бавен и съсредоточен, Гошо Йогата, а сетне и останалите редутабли.

Обзета от радостна възбуда, леля Гица наблюдаваше как момчетата строят нещо край гаража, редят талпи, правят седалки от тухли, опъват на дълъг тел чаршаф и оформят сцена…

Ура! Мъчителите бяха пак тук! Сега отново можеше да се спи спокойно!

Скрита зад завесата, тя продължаваше да наблюдава.