Майкъл Крайтън - Разкриване

Бенедикт отпи от кафето.

— Вярно ли е, че си единственият началник на отдел, който не е инженер?

Сандърс се усмихна.

— Точно така. Започнах в маркетинга.

— Не е ли необичайно? — попита Бенедикт. — Не чак толкова В маркетинга отделяхме доста време, за да проумеем какви са характеристиките на новите изделия, но повечето от нас не умееха да разговарят с инженерите. Докато аз можех. Нямам представа защо. Образованието ми не е техническо и въпреки това говорех с тях. Знаех само колкото да не ме будалкат. Затова скоро се оказа, че с инженерите общувам само аз. И преди осем години Гарвин ме попита дали ще оглавя един от отделите. Ето как стана.

Телефонът даде свободно. Сандърс погледна часовника си. В Куала Лумпур беше почти полунощ. Надяваше се, че Артър Кан не е заспал. Миг по-късно нещо щракна и един уморен глас каза:

— Хм. Ало!

— Артър, обажда се Том. Артър Кан се прокашля.

— О, Том, добре. — Пак суха кашлица. — Получи ли факса?

— Да.

— Значи знаеш. Не разбирам какво става — каза Кан. — Цял ден бях в цеха. Наложи се, защото Джафар го няма.

Мохамед Джафар, много способен младеж, беше майстор на поточната линия в малайзийския завод.

— Няма ли го? Защо? Чу се пукот.

— Проклели са го.

— Не разбрах.

— Братовчед му го проклел и затова Джафар не идва на работа.

— Какво?

— Да, ако щеш, вярвай. Разправя, че братовчедът и братовчедката му от Джохор наели врачка да му направи магия. Джафар изприпка до Оранг Асли, където докторите щели да я развалят. Местните имат болница в Куала Тингит, в джунглата, на около три часа път от Куала Лумпур. Много е прочута. Политиците тичат първо там, когато се разболеят. Джафар отиде да се лекува.

— И колко време ще продължи лечението?

— Един Господ знае. Другите работници ме уверяват, че вероятно ще се оправи за около седмица.

— А какъв е проблемът с производството, Артър?

— Не зная — отвърна Кан. — Може би няма проблем. Но изделията са много бавни. Когато вземаме пробни бройки, непрекъснато получаваме време на търсене над зададените сто милисекунди. Не знаем защо скоростта е малка, не знаем на какво се дължи отклонението. Но тукашните инженери предполагат, че проблемът е в съвместимостта на чипа на контролера, който управлява оптиката за разделяне, с програмата на СД-устройството.

— Значи смяташ, че чиповете на контролерите не струват? Чиповете се произвеждаха в Сингапур и се доставяха с камиони през границата до завода в Малайзия.

— Не зная. Или не струват, или в кода на устройството има програмна грешка.

— Ами трептенето на екрана? Кан се изкашля.

— Мисля, че проблемът е в проекта. Том. Просто не можем да го правим. Шарнирните съединители за екрана са монтирани вътре в пластмасовия кожух. Би трябвало да поддържат електрически контакт, независимо как се движи екранът. Но ток ту има, ту няма. Като движиш шарнира, екранът светва и угасва.

Лицето на Сандърс ставаше все по-мрачно.

— Проектът е съвсем стандартен, Артър. Всеки преносим компютър по света е със същото шарнирно съединяване. Технологията е усвоена от десет години.

— Известно ми е — каза Кан. — Но при нас не се получава. Направо полудявам.

— Изпрати ми няколко бройки.

— Вече съм ти пратил по „Ди Ейч Ел“. Ще ги получиш до довечера или най-късно утре.

— Добре — отговори Сандърс и след кратка пауза попита: — Имаш ли някакво предположение, Артър?

— За работата ли? Ами в момента можем да произвеждаме зададените количества, но скоростта на устройствата е с трийсет до петдесет на сто по-ниска от спецификациите. Лоши новини. СД-устройството не е някаква новост, Том. То е само малко по-добро от това, което „Тошиба“ и „Сони“ вече са пуснали на пазара. Пък и техните са много по-евтини. Оттам идват големите проблеми.

— Колко време ни трябва — седмица, месец?

— Един месец, ако не се наложи промяна в проекта. Иначе ще ни трябват примерно четири месеца. А ако проблемът е в чипа, може да се проточи и цяла година.

Сандърс въздъхна.

— Ама че работа!

— Това е положението. Не се получава и не знаем защо.

— На кого още си казал? — заинтересува се Сандърс.

— На никого. Само на теб, приятелю.

— Много ти благодаря.

Кан се изкашля.

— Сигурно ще си мълчиш, докато не обявят сливането?

— Не зная. Не съм сигурен, че ще успея.

— Е, от мен няма да се разчуе. Уверявам те. Ако някой ме пита, ще кажа, че нямам представа. То си е точно така.

— Добре. Благодаря, Артър. Пак ще ти се обадя.