Майкъл Крайтън: Разкриване

— Не е ли част от условията за сливането? Сандърс се усмихна.

— Ако си чувал за някакво сливане, Дейв, трябва да ми разкажеш. Защото аз не зная нищичко.

Наистина Сандърс не знаеше какви са условията на предстоящото сливане. Работата му включваше разработка на СД-РОМ и електронни бази данни. Колкото и да бяха важни за бъдещето на фирмата — всъщност именно заради тях „Конли-Уайт“ купуваше „Диджи Ком“, — тези области си оставаха главно технически. А Сандърс беше именно технически специалист. Не го информираха за решенията, вземани на най-високо равнище.

Имаше някаква ирония в положението на Сандърс. Преди години, когато работеше в Калифорния, участваше активно във вземането на управленски решения. Ала откакто преди осем години дойде в Сиатъл, значително се отдалечи от центровете на властта.

Бенедикт отпи от кафето.

— Ами разбрах, че Боб със сигурност ще се оттегли и за председател ще назначи жена.

— Кой ти каза? — заинтересува се Сандърс.

— Нали вече има жена, която е финансов директор?

— Да, разбира се. От доста време.

Финансов директор на „Диджи Ком“ беше Стефани Каплан. Едва ли обаче щеше да ръководи цялата фирма. Мълчалива и съсредоточена, Каплан беше компетентна, но мнозина във фирмата не я обичаха. И Гарвин нямаше особена слабост към нея.

— Знаеш ли — продължи Бенедикт, — чух слухове, че ще посочи жена, която ще поеме ръководството до пет години.

— А в слуховете не се ли споменават имена? Бенедикт поклати глава.

— Мислех си, че знаеш. В края на краищата нали става дума за твоята фирма.

На обляната от слънцето палуба Сандърс извади мобифона си и набра номера. Обади се секретарката му Синди Улф. — Кабинетът на господин Сандърс.

— Здрасти. Аз съм.

— Здрасти, Том. На ферибота ли си? — Да. Ще дойда малко преди девет.

— Добре, ще им кажа. — Синди замълча и Том изпита усещането, че тя много внимателно подбира думите си. — Тази сутрин е доста напечено. Току-що идва господин Гарвин, търсеше те.

Сандърс се намръщи.

— Мен ли търсеше?

— Да. — Нова пауза — Мм, май беше доста изненадан, че те няма.

— Каза ли какво иска?

— Не, но влезе в доста кабинети по етажа, говореше с хората. Нещо става, Том.

— Какво?

— Никой не ми казва нищо — отговори Синди.

— Ами Стефани?

— Обади се и й казах, че още не си дошъл.

— Нещо друго?

— Търси те и Артър Кан от Куала Лумпур да пита дали си получил факса.

— Получих го. Ще му се обадя. Друго?

— Не, това е всичко, Том.

— Благодаря ти, Синди.

Сандърс натисна копчето, за да прекъсне линията.

Застанал до него, Бенедикт посочи телефона.

— Тези машинки са невероятни. Стават все по-малки, нали? Произвеждате ли такива?

Сандърс кимна.

— Без него съм загубен. Особено напоследък. Кой може да запомни толкова много номера? То е не само телефон, ами и телефонен указател. Виж! — Той започна да показва възможностите му на Бенедикт. — Паметта може да съхрани до двеста номера. Записват се с първите три букви от името.

Сандърс натисна копчетата К-А-Н, за да набере международния код и номера на Артър Кан в Малайзия. После щракна бутона за потвърждение на избирането. Чу се дълга поредица от електронни сигнали — общо тринайсет с кодовете за страната и града.

— Божичко — възкликна Бенедикт, — на Марс ли се обаждаш?

— Почти. В Малайзия. Там притежаваме завод.

„Диджи Ком“ имаше клон в Малайзия едва от година Там се произвеждаха новите възпроизвеждащи устройства за СД-РОМ — подобни на плеъри за компактдискове. само че предназначени за компютри. В целия отрасъл бе постигнато споразумение, че скоро информацията ще е цифрова и по-голямата част от нея ще се съхранява на компактдискове. Всичко щеше да е на диск: компютърни програми, бази данни, дори книги и списания.

И ако досега това не бе станало, причината беше в прословутата тромавост на СД-РОМ. Потребителите трябваше да чакат пред празните екрани, докато устройствата жужаха и щракаха, а работещите с компютри никак не обичат да чакат. Въпреки че в отрасъла бързината се удвояваше на година и половина, през последните пет години подобренията в СД-РОМ бяха значително по-скромни. Технологията „Спийдстар“ на „Диджи Ком“ беше опит за решаване на проблема с ново поколение устройства под кодовото име „Туинкъл“. Устройствата „Туинкъл“ бяха два пъти по-бързи от всички останали в света Монтираха ги в малки самостоятелни мултимедийни плеъри със собствен екран. Можеха да се пренасят на ръка и да се ползват в автобуса или във влака Щяха да предизвикат истинска революция. Но сега заводът в Малайзия имаше проблеми с производството на новите бързи устройства.