Майкъл Крайтън - Разкриване

Като поразмислеше, единственото, което му оставаше, бе да приеме Мередит Джонсън на новата работа и да се примири. Подозираше, че ако ролите бяха сменени, Луин, колкото и да се перчеше, щеше да постъпи по същия начин: да се усмихне и примири.

Всъщност Сандърс се тревожеше от по-големия проблем — устройствата „Туинкъл“. Днес хората от екипа на Луин бяха разглобили три устройства и още нямаха никаква представа какво не е наред. Бяха открили някои отклонения в спецификациите при шарнирната връзка, които лесно можеха да се установят. Съвсем скоро Сандърс щеше да разбере защо получават нестандартни материали. Ала истинският проблем — ниската скорост на устройствата — си оставаше загадка, към която нямаха ключ, и той трябваше…

— Том! Изпуснал си картата.

— Какво?

Сандърс разсеяно вдиша поглед. В коридора стоеше намръщен сътрудник и сочеше назад.

— Изпуснал си картата.

— О! — Видя падналия бял пропуск на сивия килим. — Благодаря ти.

Върна се да го прибере. Явно бе по-разстроен, отколкото си мислеше. Беше невъзможно да се движиш из сградите на „Диджи Ком“ без пропуск. Сандърс се наведе, взе картата и я пъхна в джоба си.

Там напипа друг пропуск. Намръщен извади двете карти и се вгледа в тях.

Излизаше, че на пода е паднала чужда карта. Спря за миг и се помъчи да съобрази чия е. По проект картите нямаха лични обозначения: само синята емблема на „Диджи Ком“, гравиран сериен номер и магнитна лента на гърба.

Би трябваш да помни номера на картата си, но не успя да се сети. Забърза към кабинета си, за да провери в компютъра. Погледна ръчния си часовник. Беше четири, до срещата с Мередит Джонсън оставаха два часа. Трябваше да свърши още доста неща, за да се подготви. Вървеше намръщен, загледан в килима. Трябваше да вземе производствените отчети и може би спецификациите на детайлите. Не беше сигурен, че тя ще ги разбере, но във всички случаи се налагаше да е подготвен. Какво още? Не искаше да иде на първата среща и да е забравил нещо.

Още веднъж в мислите му изплуваха образи от миналото. Отворен куфар. Купа пуканки. Витраж.

— Е, и? — долетя познат глас. — Вече на поздравяваш ли старите си приятели?

Сандърс вдигна очи. Беше пред заседателната зала със стъклените стени. Отвътре се виждаше самотна фигура, приведена в инвалидна количка. С гръб към Сандърс, човекът гледаше през прозореца панорамата на Сиатъл.

— Здравей, Макс — каза Сандърс.

Макс Дорфман не отмести поглед от прозореца.

— Здрасти, Томас.

— Как позна, че съм аз? Дорфман изсумтя.

— Сигурно с магия. Ти как мислиш? С магия ли става? — Гласът му звучеше саркастично. — Томас, нали те виждам.

— Как? Да не би да имаш очи на гърба?

— Не, Томас. Виждам отражението пред себе си. Естествено, че те виждам в стъклото. Как се мъкнеш с наведена глава като пребито куче. — Дорфман пак изсумтя, после извъртя количката. Очите му блестяха напрегнато, в тях се четеше подигравка — Беше толкова обещаващ младеж. Защо сега си провесил нос?

Сандърс нямаше настроение да влиза в тона му.

— Просто да предположим, че днес не е най-добрият ми ден, Макс.

— И искаш всички да разберат? Просиш съчувствие?

— Не, Макс. — Спомни си колко подигравателно се отнасяше Макс към идеята за съчувствието. Дорфман обичаше да повтаря, че ръководителят, който търси съчувствие, не е истински ръководител, а гъба, която попива безполезни неща — Не, Макс. Мислех си нещо.

— Аха. Мислел. Ами да, аз обичам мисленето. Мисленето е хубаво нещо. И за какво мислеше, Томас — за витража в апартамента ли?

Сандърс се сепна.

— Откъде знаеш?

— Сигурно е магия — изсмя се дрезгаво Дорфман. — Или пък мога да чета мисли. Вярваш ли, че мога да чета мисли, Томас? Толкова ли си глупав, че да повярваш?

— Макс, нямам настроение.

— Така. Значи трябва да млъкна Ако не си в настроение, трябва да спра. Трябва на всяка цена да пазим настроението ти. — Дорфман раздразнено тупна облегалката на инвалидната количка — Ти ми каза, Томас. Ето как разбрах за какво си се умислил.

— Казал ли съм ти? Кога?

— Като че преди девет-десет години. — И какво съм ти казал?

— О, не помниш ли? Нищо чудно, че имаш проблеми. Я по-добре продължи да зяпаш в пода Може да ти помогне. Да. Точно така Зяпай в пода, Томас.

— Макс, за Бога! Дорфман се ухили.

— Дразня ли те?

— Винаги ме дразниш.

— Добре. Значи има надежда Не за теб, естествено, за мен. Стар съм, Томас. Надеждата има различен смисъл на моята възраст. Ти не би ме разбрал. Напоследък дори не мога да се придвижвам сам. Някой трябва да ме бута. За предпочитане хубавичка жена, но като правило красавиците не обичат да се занимават с подобни неща. И ето ме тук без хубавица, която да ме бута За разлика от теб.