— Щях да забравя. Току-що се обадиха от кабинета на.Марк Луин. Пристигнали са устройствата на „Туинкъл“ от Куала Лумпур. Проектантите ги разглеждат. Искаш ли да ги видиш?
— Отивам.
Проектантската група заемаше целия втори етаж на Западната сграда. Там както винаги цареше хаотична атмосфера: звъняха всички телефони, но не се виждаше администраторка в малката приемна до асансьорите, украсена с избелели, прикрепени с лепенки афиши за изложба на Баухаус през 1929 година в Берлин и за стар научнофантастичен филм „Проектът Форбин“. Двама японци седяха и говореха бързо на ъгловата маса до очукания автомат за кока-кола и сандвичи. Сандърс им кимна, извади картата си, за да отвори заключената врата, и влезе вътре.
Етажът представляваше голямо открито пространство, разделено под най-неочаквани ъгли с коси стени, боядисани като имитация на камък с пастелни жилки. На странни места бяха наслагани неудобни на вид метални столове и маси. Гърмеше рокендрол. Всички бяха облечени небрежно — повечето проектанти носеха шорти и тениски. Обстановката недвусмислено показваше, че тук работата е творческа.
Сандърс тръгна към „Фоумланд“, скромната изложба от последните разработки на групата. Там имаше модели на мънички СД-РОМ устройства и миниатюрни клетъчни телефони. Екипите на Луин имаха задачата да създават проекти за бъдещето и повечето изделия изглеждаха невероятно малки: клетъчен телефон с размери на молив, друг, който приличаше на пост-модернистичен вариант на миниатюрното радио на Дик Трейси с форма на ръчен часовник в бледозелено и сиво, устройство за повикване колкото запалка и микро-СД-устройство със сгъваем екран, което преспокойно се побираше в дланта Изделията изглеждаха неописуемо малки, но Сандърс отдавна бе свикнал с мисълта, че проектите ще бъдат пуснати в производство най-малко до две години. Хардуерът се смаляваше с бързи темпове. Сандърс вече с почуда си спомняше, че когато е започнал работа в „Диджи Ком“, „портативен“ компютър означаваше петнайсеткилограмова кутия с размер на среден куфар, а мобифони изобщо не съществуваха. Първите клетъчни телефони, произведени от „Диджи Ком“, приличаха на седемкилограмови топузи, които трябваше да се носят с каишка през рамо. По онова време хората ги смятаха за чудо. Сега клиентите се оплакваха, ако телефоните им тежаха повече от двеста грама.
Сандърс заобиколи големите пенорезачки — извити тръби и ножове зад плексигласови защитни екрани — и намери Марк Луин заедно с екипа, надвесени над три тъмносини СД-РОМ устройства от Малайзия. Едното вече беше разглобено на части върху масата. Под ярките халогенни светлини сътрудниците на Луин ровеха в тях с миниатюрни отвертки и от време на време поглеждаха към екраните.
— Какво открихте? — попита Сандърс.
— О, по дяволите! — възкликна Луин и артистично разпери ръце от отчаяние. — Лоша работа, Том. Много лоша.
— Разкажи ми.
Луин посочи към масата.
— В шарнирното съединение има метален лост. Ето тези скоби поддържат контакт с лоста, докато кутията е отворена, и по такъв начин се осигурява захранването на екрана.
— Да…
— Но захранването е непостоянно. Изглежда, лостовете са недостатъчно големи. Трябва да бъдат петдесет и четири мили-метра, а.тези като че са петдесет и два — петдесет и три милиметра.
Изражението на Луин беше мрачно. Поведението му внушаваше мисли за непоправими последици. Лостовете бяха с един милиметър по-къси и светът едва ли не щеше да пропадне. Сандърс разбра, че се налага да успокои Луин. Не му се случваше за пръв път.
— Можем да го оправим, Марк — подхвана той. — Е, трябва да отворим всички кутии и да подменим лостовете, но е възможно.
— Разбира се — съгласи се Луин. — Остава обаче проблемът със скобите. Спецификациите изискват неръждаема стомана 16/10, която е достатъчно здрава, за да поддържа пъргавостта на скобите и контакта с лоста. Тези скоби са направени от друга стомана, може би 16/4. Прекалено твърди са. Затова при отваряне на кутията се огъват, но не отскачат обратно.
— Значи трябва да подменим и скобите. Можем да го направим заедно с подмяната на лостовете.
— За съжаление никак няма да е лесно. Скобите са горещо пресовани в кутиите.
— О, по дяволите!
— Точно така. Те са част от цялостната схема.
— Да не искаш да ми кажеш, че трябва да правим нови кутии само защото скобите не струват?
— Точно така. Сандърс поклати глава.
— Досега сме произвели хиляди. Сигурно четири хиляди.
Читать дальше