Майкъл Крайтън - Разкриване

Отговори телефонният секретар: „Здравейте, това е номерът на «НЗ Профешънъл Сървисиз». Извън града съм за няколко дни, но можете да оставите съобщение.“ Прозвуча сигналът.

Сандърс въздъхна.

— Гари, сега е единайсет часът, сряда. Съжалявам, че не те намерих. Прибирам се. Той затвори телефона. Последната му надежда.

Гари го нямаше. Извън града за няколко дни.

— Майната му! — изруга Сандърс.

— Сега какво? — пак се прозина Фернандес.

— Нямам представа. Имам половин час до последния ферибот. Вероятно ще се прибера и ще се помъча да поспя.

— Ами съвещанието утре сутринта? — попита тя. — Нали ти трябваха документи? Сандърс сви рамене.

— Луиз, направих всичко, което бе по силите ми. Знам какво ме чака. Все някак ще се оправя.

— Значи до утре?

— Да До утре.

Веселото му настроение се изпари, докато се прибираше с ферибота и гледаше светлините на града, отразени в плискащата се тъмна вода Фернандес беше права: трябваше да намери необходимата документация. Макс щеше да го вземе на подбив, ако знаеше. Сякаш дочу гласа на стареца: „Аха, значи си изморен? Основателна причина, Томас.“

Дали Макс щеше да присъства на утрешното съвещание? Сандърс обаче усети, че не му се мисли за съвещанието. Нямаше представа как ще протече. Беше прекалено уморен, за да се съсредоточи. По високоговорителя обявиха, че остават пет минути до Уинслоу, и той слезе долу, за да се качи в колата

Отключи вратата и се намести зад волана. Погледна в огледалото за обратно виждане. На задната седачка се мярна тъмен силует.

— Здрасти! — обади се Гари Босак. Сандърс понечи да се обърне.

— Гледай само напред! — спря го Босак. — След минута ще сляза Сега слушай внимателно. Утре ще те прецакат. Ще те обвинят за провала в Малайзия.

— Знам.

— Ако не успеят, ще те ударят с информацията, че си ме наемал. Нарушаване на личната неприкосновеност. Углавно престъпление. Ей такива глупости. Говорили са със служителя, който ме наблюдава, докато съм навън условно. Сигурно си го виждал — един дебелак с мустаци.

Сандърс се сети за човека, който предния ден бе идвал в центъра за посредничество.

— Май съм го виждал. Гари, трябват ми някои документи… — — Не говори. Няма време. Всички документи във връзка със завода са извадени от системата. Вече няма нищо. Край. Не мога да ти помогна — Прекъсна го свирката на ферибота Шофьорите наоколо запалиха колите. — Но няма да се хвана на тези глупости за извършено престъпление. Ти също. Дръж.

Босак се наведе и му подаде плик.

— Какво е това?

— Резюме на доклада ми за друг човек от вашата фирма.

Гарвин. Току-виж, сутринта ти се прииска да му го пратиш по факса.

— Защо сам не го направиш?

— Довечера ще мина границата. Имам братовчед в Канада, ще му погостувам. Можеш да оставиш съобщение на телефонния секретар, ако нещата се уредят.

— Добре.

— Горе главата, приятел! Утре ще се разсмърди. Предстоят доста промени.

Металната рампа отпред се тръшна шумно. Служителите дадоха път на слизащите коли.

— Гари, следеше ли ме?

— Да. Извинявай. Казаха ми, че се налага.

— Тогава кой е този „Приятел“?

Босак се изсмя. Отвори вратата и слезе.

— Изненадваш ме, Том. Не познаваш ли приятелите си? Колите потеглиха. Задните фарове на автомобила отпред светнаха в червено и той се задвижи.

— Гари… — обърна се Сандърс, но Босак бе изчезнал. Той включи на скорост и слезе от ферибота.

В началото на алеята към къщата спря, за да прибере пощата. Доста се бе натрупало през последните два дни. После продължи към дома си. Остави колата пред гаража. Отвори предната врата и влезе. Вътре му се стори празно и студено. Усещаше се дъх на лимон. После се сети, че може би Консуела е чистила.

Влезе в кухнята, за да нагласи кафеварката за сутринта. Беше чисто, детските играчки бяха прибрани. Явно Консуела бе идвала. Погледна телефонния секретар.

Светеха червени цифри: 14.

Сандърс прослуша обажданията. Първото бе от Джон Левин, който го молеше да му позвъни спешно. После Сали — питаше кога ще си поиграят децата. Всички останали бяха затворили телефона, без да оставят съобщение. Звучаха по един и същи начин: едва доловимо съскане и типичен за международните разговори шум, после рязко прекъсване. После отново и отново.

Някой се мъчеше да се свърже с него.

Едно от по-късните обаждания очевидно бе чрез централа, защото бе записан игрив женски глас: „Съжалявам, никой не отговаря. Желаете ли да оставите съобщение?“ Отговори й мъж: „Не.“ После прекъсна.