Алегзандър Смит - Дамска детективска агенция №1

И ето ме, сега седя тук, почти в края на живота си, и мисля за всичко, което ми се е случило. Но не минава и ден, в който да не мисля за Бог и за това, какво ли е да умреш. Не се страхувам от смъртта, защото не се страхувам от болката, а тази, която изпитвам сега, е напълно поносима. Дадоха ми хапчета — големи бели хапчета — и ми казаха да ги вземам, ако болката в гърдите ми стане прекалено силна. Но от тези хапчета ми се доспива, а аз предпочитам да стоя буден. Тъй че си мисля за Бог и се чудя какво ще ми каже Той, когато застана пред Него.

Някои мислят за Бог като за бял човек — представа, която мисионерите донесоха със себе си много отдавна и която, изглежда, е влязла дълбоко в главите на хората. Но аз не мисля, че това е така, защото няма разлика между белите и черните хора; всички ние сме еднакви; всички сме просто хора. Във всеки случай Бог е бил тук и преди да дойдат мисионерите. Тогава сме го наричали с друго име и той не е живеел в страната на евреите; живеел е тук в Африка, в скалите, в небето, на местата, където знаехме, че обича да бъде. Когато умреш ще отидеш някъде другаде и Бог също ще е там, но ти няма да успееш да стигнеш особено близо до Него. А и защо ли Той да иска това?

В Ботсуана има легенда за две деца, брат и сестра, които били възнесени на небето от един смерч и открили, че небето е пълно с хубави бели крави. Така си го представям и аз и се надявам, че това е истина. Надявам се, че когато умра, ще отида на място с такива крави със свеж дъх, които ще ме наобиколят от всички страни. И ако тъкмо това ме очаква, с радост ще тръгна утре или дори още сега, на мига. Но ми се ще да се сбогувам с Прешъс и да държа ръката на дъщеря си, когато тръгвам. Така ще си тръгна щастлив.

Аз обичам нашата страна и съм горд да бъда тсуана. Никоя друга страна в Африка не може да държи главата си така гордо вдигната. Ние нямаме политически затворници и никога не сме имали. Имаме демокрация. Не проявихме нехайство — банката на Ботсуана е пълна с пари от нашите диаманти. Не дължим никому нищо.

Но в миналото нещата стояха зле. Преди да изградим своята страна, трябваше да ходим в Южна Африка за работа. Отивахме в мините, също като хората от Лесото, Мозамбик, Малави и много други страни. Мините поглъщаха нашите мъже и оставяха вкъщи само старците и децата. Копаехме злато и диаманти и правехме белите богати. Те строяха своите големи къщи, с високите огради и колите отпред. А ние копаехме отдолу и изкарвахме на бял свят скалата, върху която те построиха всичко това.

Аз отидох в мините, когато бях на осемнайсет. Тогава тук беше протекторатът Бечуаналенд и британците управляваха нашата страна, за да ни опазят от посегателствата на бурите или поне те казваха така. В Мафикенг, на границата с Южна Африка, имаше един комисар, който понякога идваше да говори с местните вождове. Казваше: „Направете това; направете онова.“ И всички вождове му се подчиняваха, защото знаеха, че иначе той ще ги отстрани. Но някои от тях бяха по-умни и когато британците казваха: „Направете това“, те отговаряха: „Да, сър, ще го направя“, а през цялото време зад гърба им правеха обратното или просто се преструваха, че правят нещо. Така в продължение на много години не се случваше нищо. Това беше добра система на управление, защото повечето хора не искаха нищо да се случва. Това е проблемът с правителствата в наши дни. През цялото време те искат да правят разни неща; непрекъснато са много заети и мислят какво е следващото, което могат да направят. Но хората не искат това. Хората искат да ги оставят на мира да се грижат за своя добитък.

По това време вече бяхме напуснали Махалапие и се бяхме преселили в Мочуди, където живееха роднините на майка ми. Аз харесвах Мочуди и щях да се радвам да остана там, но баща ми каза, че трябва да отида в мините, понеже неговите земи не бяха достатъчно плодородни, за да издържат мен и жена ми, ако се оженя. Нямахме много добитък, а посевите, които отглеждахме, едва ни стигаха да изкараме годината. Затова, когато дойде камионът от Южна Африка, който набираше работници за мините, аз отидох да се запиша. Сложиха ме на един кантар, после ми преслушаха гърдите и ме накараха да тичам нагоре-надолу по една стълба в продължение на десет минути. След това един човек каза, че от мен ще стане добър миньор и ме накараха да напиша името си на лист хартия. Попитаха ме как се казва нашият вожд и дали някога съм си имал неприятности с полицията. Това беше всичко.

Заминах с камиона още на следващия ден. Имах един куфар, който баща ми ми беше купил от индийския магазин. Имах само един чифт обувки, но пък цели две ризи и три-четири панталона. Това беше всичко, което притежавах, ако не броим малко сушено месо, което майка ми ми беше дала. Качих куфара си в камиона и после всички семейства, които бяха дошли да се сбогуват, започнаха да пеят. Жените плачеха, а ние им махахме за сбогом. Младите мъже винаги се опитват да не плачат и да не изглеждат тъжни, но сърцата на всички ни бяха свити.